Даниел Келман носи непринудена свежест, която предразполага към истински откровен разговор – макар и забързан, задъхан, и на почти маратонски принцип. Секундите, в които успява да си поеме въздух, съществото му излъчва още по-силен комуникативен уют, придружен с усмивка и смях. 

Със същата тази усмивка отрича да е бил актьор, въпреки информацията в кинобиблията IMDB, и въпреки цялата артистичност на изказа и на поведението му, овкусени с чувство за хумор, което, и по собствените му думи, е нетипично за средностатистическия германец. За книгите му знаем – те са пред нас, черно на бяло. Извън тях е шансът за среща с бивш илюзионист, горд носител на Оскар, бунтар в страна, която издига сериозното в култ, и автор, който обмисля да използва себе си като прототип в собствените си книги... И накрая, съвсем не неочаквано – Даниел Келман мечтае да стане... поет.

Както казва една от неговите героини в „Светлина и сянка“: „За палачинките се чака прекалено дълго. Изяж моята порция и ще ти стане по-добре“. Келман – в аванс за всеки, който все още не е прочел някой от романите му, които и на български запазват „духа на поета“ – заради красивата гладкост в превода на Жанина Драгостинова. Хората обръщат твърде много внимание на първите изречения, казва той. И това сякаш обобщава цялата философия и на човека Даниел Келман, и е разковничето към умението да започваш всяко начало без напъни и объркващи постулати, по възможно най-естествения начин. И кулминацията предстои, защото тя почти никога не е на старта.

Изберете магазин

Разгледай онлайн нашите промоционални брошури

Цените са валидни за периода на акцията или до изчерпване на наличностите. Всички цени са в лева с включен ДДС.
Advertisement

Снимка: Даниел Димитров

Даниел Келман, в разговор с Даниел Димитров – за любовта и думите, от които се страхува, за заблудите, на които е неподвластен, за недовършените ръкописи, за Оскар и „Оскар“, за годините му на фокусник. И още: Защо германската култура има невротична връзка с хумора. Катастрофите неизбежни ли са преди завръщането на яснотата. Кое е по-мъчително – първото,  последното изречение или заглавието. Използвал ли е себе си като прототип в някой от романите си.

Г-н Келман, докато четях два от романите Ви на български, забелязах, че в „Измерването на света“ думата любов се среща няколко пъти – четири или пет, а в „Светлина и сянка“ – малко повече, примерно, десетина пъти. Представата ми за Вас като автор бе, че въпреки темите, любовта ще има по-осезаемо присъствие... Страх ли Ви е от думата любов?

- Прав сте. Не съм голям фен на тази дума. Разбира се, любовта е много важна в живота. Имам предвид, че например в „Тил“ (Tyll, роман от 2017 година, посветен на Тил Уленшпигел – бел. а.), има любовна история между Елизабет и нейния съпруг, както и между Тил и Нел – също любовна история, но разказана по различен и по-сложен начин. Вярно е, че не говорят за любовта в прав текст, но в „Тил“ кралят всъщност казва на жена си, че е единственият човек, когото някога е обичал. Но да, това не е моят фокус като автор.

Има ли думи, от които се страхувате?

- Бих казал, че това са клишетата и фрази, които са празни думи. Думи, които се използват, но не значат нищо. Но това е по-скоро въпрос на избор в лексиката. Никоя дума, сама по себе си, не е лоша дума. Затова бих казал, че няма думи, от които се страхувам. Страхувам се да използвам клишета – това е нещо, което винаги трябва да се избягва.

Вие самият, докато пишете, често ли развенчавате заблуди, на които сте бил подвластен?

- Признавам, че не мисля за това и не е нещо, което осъзнавам, докато пиша или мисля. Опитвам се да разкажа добра история, по възможно най-добрия начин.

Коя е най-голямата заблуда, с която сте се срещал?

- Когато публикувах „Измерването на света“, бях много млад, на 29. Това беше исторически роман и имаше някакво погрешно схващане, всъщност само в Германия, че аз съм свръхсериозен. Което е странно, защото това е комедия, забавна книга. Но в Германия хората не винаги разбират кога нещо е смешно.

Тогава се появиха писания за мен, че инициирам събития само с костюм и с вратовръзка, което абсолютно не е вярно. Или че когато хората ми задавали въпроси, аз съм бил много груб и не съм искал да ме питат нищо. А това никога не се е случвало.

Както казах, тогава бях на 29, бях напълно объркан и се чувствах безпомощен срещу реакциите. Реших, че спира да ми пука от подобни неща, но пък и оттогава не се е случвало нещо подобно. Всичко спря, а аз продължих да пиша и да издавам други книги. Така че точно сега не се сещам за някакви ужасни заблуди, срещу които е трябвало да се боря.

Все още ли смятате, че германската култура има невротична връзка с хумора?

- Да, и това всъщност има нещо общо с немския класицизъм. Гьоте и Шилер не са имали никакво чувство за хумор, ако това въобще е възможно. Гьоте е казвал, че хуморът е за лошите хора, което звучи ужасно.

 

Снимка: Даниел Димитров

Това, което имам предвид под невротична връзка, е, че всъщност има много смешни писания на немски, но по някакъв начин винаги им е отказвано да влязат в канона. Хората не ги приемат насериозно. За разлика от френската литература, където имаме фигурата като Волтер – една изключително влиятелна личност с чувство за хумор. В този смисъл, не е вярно, че германците нямат чувство за хумор. Много от тях наистина нямат, но други имат. Вярно е обаче, че връзката на културата с хумора е някак невротична и проблематична.

През 2021 г., в интервю по време на пандемията, казвате, че след всяка криза, яснотата се връща. Какво се върна във Вашия живот, какво Ви стана по-ясно?...

- Сложен въпрос... Не помня какъв беше контекста тогава, но това, което съм искал да кажа, е, че обществото понякога е обзето от страх и объркване, но след това яснотата се връща. Фройд пише за това и неговият пример е с Първата световна война.

Аз казах това по време на пандемията, когато много хора, които познавам, бяха обзети от страх. И в същото време, не знаеха какво да правят с този страх. Добър пример са онези, които носеха маски навън през цялото време, въпреки че според медиците въобще не е необходимо. Но те го правеха и в този смисъл след това яснотата им се завърна.

Снимка: Даниел Димитров

Повечето хора вече знаят доста добре как да се справят с ковид, но други неща в обществото ни са по-объркани отвсякога. Сигурен съм обаче, че яснотата винаги ще се връща. Проблемът е, че междувременно може да се случат няколко катастрофи. Като това, което виждаме в Америка, в момента. Всеки ден има толкова много разруха, разрушават се правителствени структури и какво ли още не...

Катастрофите неизбежни ли са преди завръщането на яснотата?

- Не мисля, че всичко е неизбежно. Не беше неизбежно Тръмп да спечели тези избори. Но сега, когато се случва, явно е неизбежно. И ние просто трябва да се опитаме да го преживеем...

Преди близо година споделяте, че имате много недовършени и един завършен роман, който не сте публикувал. Писал сте го 23 години и по думите на тогавашния Ви редактор е нещо ужасно. Какво може да Ви накара да се върнете към недовършен ръкопис и трябва ли един писател да се доверява на сто процента на редактора си?

- Не на 100 процента, но на 90 (Смее се – бел. а.). Ако имаш добър редактор, трябва да му се доверяваш на 90 процента. И въпреки това, трябва да вземеш още едно или две други мнения от хора, на които имаш доверие. И, ако те също ти кажат, че е ужасно, тогава трябва да повярваш. Какъвто е случаят с този мой стар роман.

Искам да кажа, че никога не бих се върнал към този ръкопис, но пазя всички стари, недовършени неща, без някога да съм се връщал към тях засега. Не е невъзможно на теория, може и да го направя. Но на практика, неща, които съм създал далеч във времето, вече не ги чувствам близо до себе си. По-съкровено ми се струва да създам нещо ново, вместо да се връщам назад...

Кое е по-мъчително – първото или последното изречение в един текст? Или може би заглавието?

- Мисля, че хората обръщат твърде много внимание на първите изречения. Толкова много се говори, че те са важни. Което означава, че писателите мислят като луди страхотното първо изречение. Според мен то може да бъде много простичко и въобще да не бъде забелязано, а човек съвсем естествено да продължи да чете, и това е добре...

Не харесвам претрупаните първи изречения. Заглавията наистина са трудни. Също така, понякога се случва да имаш заглавие от самото начало, и то да  е перфектно, и никога да нямаш съмнения за това.

Ако обаче нямаш заглавието, едва ли не агонизираш. Мислиш дълго, връщаш се хиляди пъти към него, променяш, питаш другите. Това е много по-важно от първото изречение. Защото много хора взимат една книга заради заглавието и започват да четат. Не заради първото изречение, нито заради последното. Ако имате добра книга, ако имате добра история, няма значение какво е последното изречение.

Кое е най-„бързото“ Ви заглавие?

- Това всъщност беше „Тил“. Знаех го, преди да започна да пиша. Исках да пиша за Тил Уленшпигел, а романът да се казва „Тил“.

През 2020 г. казвате, че това, върху което трябва да работите, е да изразите максимално личността си в работата си. Стопява ли се този проблем?... 

- Това е моята теория за писането. И то не е проблем, а по-скоро характеристика на въпросното писане, и възможността да изразиш възможно най-много аспекти на това кой си ти.

Снимка: Даниел Димитров

Ако част от теб е тъжна, това трябва да се вижда в писането. Ако част от теб има страхотно чувство за хумор – също, ако си ядосан – също. Всичко това трябва е изразено пълноценно в писането. Ето защо, този процес не се стопява, а винаги е актуален, независимо в какъв етап от живота се намираш.

Как се отнасяте към хората, които биха си купили Ваша книга, без никога да я прочетат? Може би с презрение?...

- Не... Разбира се, че предпочитам хората да четат. Но аз самият купувам много книги и не успявам да ги прочета. Така че влизам в положение. Често имам амбицията да прочета нещо, но така и не стигам до него...Случва се на всеки.

През 2014 година, по повод F. казвате, че това е четиво за семейства – за хора, които не харесват романи за семейства, и че традиционните семейни саги Ви отегчават. Това означава ли, че сте против автобиографиите?

- Не, не бих казал. Някои автобиографии, които съм чел, са изключително интересни. Но аз все още не се виждам да пиша такава книга. В момента се чувствам твърде млад за това (Смее се – бел. а.). Може би, след 20 години ще размисля.

Използвал ли сте себе си като прототип в някой от романите си?

- Не. Но все още има време да го направя. Би било забавно, а и харесвам, когато писателите го правят (Смее се – бел. а.).

Има ли история между Вас и баща Ви, която днес, по някакъв начин, се повтаря между Вас и сина Ви Оскар?

- Сигурен съм, че има, но все още не го знам... Мисля, че това са нещата, които ще знам в бъдеще... Много трудно е да се анализират тези неща, докато все още се случват. Добър въпрос, но нямам добър отговор на него... (Усмихва се – бел. а.).

Оскар ли е най-голямата Ви награда?

- Да, да, да. Прекрасно и чудесно е да имаш син. И много се гордея с него. Това, вероятно, е най-удивителното нещо в живота ми. И е много по-добре, отколкото да получиш златен „Оскар“.

Никога ли не сте мечтал за другия „Оскар“?

- Да, мечтал съм, защото имам няколко сценария. Аз обаче не съм част от американското кино, така че трябва да е „Оскар“ за чуждестранен филм. Макар че не се прави разлика. Така че – да, не бих го отказал, но едва ли ще стане (Смее се – бел. а.).

Писател, драматург, дори актьор според IMDB... Има ли още нещо, което бихте искал да бъде прибавено към Вашата биография и въобще, мечтател ли сте?

- Не, не, не съм актьор. Не знам откъде идва тази информация... Навремето, когато бях на 19-20, се занимавах с фокуси и бях един доста приличен магьосник. Тогава написах първия си непреведен все още роман – за един магьосник. Но тогава някак загубих интерес към магиите, въпреки че бях доста добър и можех да стана професионален илюзионист... Но животът се обърна по друг начин.

Не мога да пиша лирика. Когато се опитвам да напиша стихотворение, обикновено е много зле. Така че всъщност бих искал да бъда поет. Бих искал да се науча, но едва ли ще стане някога. Аз съм разказвач на истории и това е много различно от стиховете.

Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?

- Да, но други хора ще трябва да кажат тази дума...

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Аз съм човек, който обича... Бих казал, че това е знанието.

Снимка: Даниел Димитров

ДАНИЕЛ КЕЛМАН е роден в Мюнхен през 1975 година, в семейството на режисьора Михаел Келман и актрисата Дагмар Метлер. Автор е на световноизвестния роман „Измерването на света“ (издаден на български от „Колибри“ през 2008 г.), както и на „Слава“, „Аз и Камински“, „Tил“ („Колибри“, 2011, 2016, 2019), и на пиесите „Наставникът“, „Духове в Принстън“. Авторът, ценен и от читателите, и от критиката, е носител на литературни награди, сред които „Кандид“ (2005), на фондация „Конрад Аденауер“ (2006), „Хайнрих фон Клайст“ (2006),  на вестник Die Welt (2007), „Томас Ман“ (2008) , „Франк Ширмахер“ (2018). Гостуването му у нас е по покана на „Гьоте институт“ и „Колибри“, е част от поредицата срещи LitGeist – – немскоезичната литература днес“.

Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase

Последвайте btvnovinite.bg във VIBER

Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM

Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK

Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK

Продължи да четеш