С какво любовта към войната е по-различна от всяка друга любов? Ако някой успее да намери адекватен, но неемоционален отговор на този въпрос, може би ще разбере кога мишките атакуват и кога играят танго. И защо всяка мишка си има дупка, а всеки плъх – светилище.

Емоционално, шумно, крещящо, червено, подземно и почти истинско е преживяването в подземната зала на „Сфумато“. Там младата Анна Янакиева поставя за първи път у нас известната пиеса „Белият плъх“ на съвременната американска драматуржка Мария Айрийн Форнес.

Изидор и Леополд – плъхове, хора, бикове или просто мишки, играят в свят, в който ролите нямат значение. Но не заради псевдоутопичност, а защото липсва ключът – към всичко. И това звучи доста страшно – на фона на пандемично обременените мозъци, които евентуално биха потърсили истината за днешния ни живот между редовете на все още ненаписаната нова библия.

Снимка: Боян Алексиев

Янакиева е поверила ролите на младите актьори Тигран Торосян и Мартин Петков. А тяхната игра е затворена между откъси от есета за самотата на нейния баща – Калин Янакиев. И в този символичен „затвор“ театралният диптих сякаш успява да диша, и то без особени затруднения.

Спектакълът е като своеобразен отдушник на различността, опакована в истерията на невъзможната любов. И любовта може да се приеме като ключов символ на сивокожата пасмина, която се опитва да я достигне, знаейки че това никога няма да стане. Затова и бунтът на мишките в „Белият плъх" преминава като буря в чаша за вода, но пълна с отрова...

Сценографията и костюмите в „Белият плъх“ са на Мартина Махмудиева. Композитор на музиката е Мира Искърова, а хореографията е на Ивет Лазарова-Торосян.

Режисьорът Анна Янакиева: Абсурдното не винаги е скандално, но може да доведе до скандал

- Това беше една различна постановка, нетипична за афиша на „Сфумато“. Каква беше Вашата цел – с избора на текст, на актьори, както и на посланията, които излизат от сцената по време на този един час?

- Идеята е за самотата – не във физически смисъл, а по-скоро – невъзможността да се свържеш с другия, със себе си... Всъщност, разглеждаме различните видове самота. Това, по-скоро, е едно по-философско разсъждение по темата.

Тъй като текстът е абсурдистки и това е театър на абсурда, въпреки че авторката не е такава, той – текстът, позволява темата да се разгърне и да си мисли по нея и по още много други теми.

Снимка: Боян Алексиев

Когато първоначално показах текста на актьорите, на сценографа и на кой ли още не, всеки го прочете и погледна по свой различен начин. И всеки се вълнуваше от различна тема.

Това породи ли някакви чисто репетиционни сблъсъци по време на работния процес?

- Аз имах своята идея и тя бе обогатена от техните виждания. Но нямаше сблъсък на идеи. А за да подчертая точно тази тема, в началото и в края на спектакъла съм вкарала есета за самотата на Калин Янакиев.

Темата за самотата е универсална и се третира в много спектакли, и в този смисъл не е провокация. Защо обаче спектакълът изглежда провокативен и дори скандален?...

- Не е толкова скандално, колкото се вижда противоречието в личността на един и същи човек. И заради това двама души не могат да се свържат в едно цяло... Това, че изглежда скандално, подсилва различието. Затова нямам нищо против хората да виждат и по-скандалната страна на тази история.

Кой всъщност е белият плъх?

- Не искам да отговоря на този въпрос директно, а по-скоро ми се иска да чуя различни мнения кой е белият плъх. Защото и това, което се вижда от приказката за белия плъх, е символ за случващото се на сцената. То е като притча, която може би не е разбрана докрай от героя.

Актьорите играят гримирани като животни. Спектакълът щеше ли да има същия ефект без този грим?

- Актьорите са много добри и не мисля, че без грим нямаше да се справят толкова добре. Гримът беше важен, защото те трябваше да бъдат уеднаквени чисто визуално. Тази идея беше заложена още от самото начало, независимо от кастинга.

Снимка: Боян Алексиев

От друга страна, гримът има препратка към старите филми като „Кабинетът на доктор Калигари“ (Das Cabinet des Dr. Caligari – ням филм от 1920 г., режисиран от Роберт Вине, сценарий – Ханс Яновиц и Карл Майел, участват актьорите Вернер Краус, Конрад Вайд и Лил Даговер - бел. а. ). Там също има засилен грим, игра на светлини и сенки, и се получава това по-авангардно излъчване.

Казвате, че гримът е използван и за да се получи уеднаквяване на актьорите, но тяхната физическа разлика е очевидна. Това търсен ефект ли беше?

- Не беше търсен ефект, но в последствие доста добре се получи. По различно време се запознах и с единия, и с другия актьор, и по различно време открих, че ми харесват и искам да работя с тях.

Тигран Торосян го познавам от театър „Българска армия“, където също работя и съм гледала много представления с негово участие. С Мартин Петков, който наскоро завърши НАТФИЗ, съм работила преди и виждам, че е много амбициозен, иска да се развива и да научава нови неща.

Той е и доста пластичен...

- Специално за пластиката имаме човек, който работи с него, и това е Ивет Лазарова-Торосян. До доста от нещата той стигна сам, тъй като все пак най-добре познава собствената си физика.

Снимка: Боян Алексиев

Но Ивет работи по изчистването и прецизността на всеки детайл и жест, за да може актьорът да изглежда сигурен в себе си чисто физически и като излъчване.

Абсурдното винаги ли е скандално?

- Абсурдното не винаги е скандално, но може да доведе до нещо скандално. (Замисля се – бел. а.).

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!