„Когато бях на десет години, имах малка екзистенциална криза, защото бях доста добър и във футбола. Спомням си, че още тогава бях раздвоен и си казвах: „Мога да направя само едно нещо, трябва да избера пътя си“ (Бен Кристо, The Sisters of Mercy).

Оказва се, че присъствието му в музикалния свят е в резултат на криза, макар и детска. И подобно изречение би звучало смешно и нелепо, но не и в неговия случай... Случаят Бен Кристо – за артиста, чиято готик елегантност прелива в рок енергия и една много приятна театралност. Едновременно мрачен и харизматичен, с известна ирония и повече самоирония – всичко това прави присъствието му достъпно и близко.

На кръстопътя между мрак и блясък, с него не можеш да си просто зрител, ти си съучастник в музиката му, в думите, които споделя – в една детоксикиращата комуникация, белязана от същия този „тъмен чар“, но с много динамика, модерност, образност и свободата да осъзнаваш, че щастието не е удоволствие, а победа.

Бен Кристо, броени дни преди гостуването на The Sisters of Mercy в София, за петия фестивал Rebel Rebel (13-14 септември, Vidas Art Arena), в разговор с Даниел Димитров – за комбинацията от дисциплина и страст, за балансирането между личния стил и естетиката на The Sisters of Mercy, за интелекта в текста на една песен, за енергията, която преобладава на сцената – чисто човешката или тази, която носи легендата и името на групата, за очите в публиката, за огледалото в цял ръст и какво вижда в него днес...

Кога за последен път си пуснахте The Sisters of Mercy на Leonard Cohen и какви емоции предизвиква у Вас тази песен?

- Не мисля, че някога съм я слушал. Да, това е песента, която дава името на групата, но наистина не си спомням да съм я слушал.

Никога не съм бил голям почитател на творчеството на Ленард Коен, което си е мой пропуск. Вероятно е трябвало да обърна внимание в някакъв момент. Всъщност, днес ще направя точно това – ще чуя тази песен, защото това е наистина страхотен въпрос. Жалко, че нямам отговор...

Дисциплина и страст, възможна ли е подобна комбинация на сцената?

- Още един добър въпрос! Според мен онова, което се случва, е, че създаваш дисциплина в отделни части от времето си на сцената. Тоест, знаеш, че през следващите три-четири минути ще правиш точно това, и имаш дисциплината и организацията да знаеш какво ще свириш. А когато вече имаш тази структура, тя ти позволява да изразяваш нещата страстно, защото разполагаш с едно сигурно, подредено пространство, в което да го направиш.

През 2005 г. получавате телефонно обаждане с покана да се присъедините към The Sisters of Mercy. След това, през годините, получавал ли сте подобни предложения и как се отнасяхте към тях?...

- Да, имало е... (Замисля се – бел. а.). От няколко други професионални групи, с които съм свирил, и вече бяхме в по-близки отношения, се обаждаха и ми казваха най-приятелски: „Хей, правим турне. Мислим, че ще си чудесен за него“. И аз приемах. Това са били все хора, които страшно много уважавам – не просто някакви мои познати, а вече утвърдени и успешни музиканти.

Имаше и една друга, по-голяма група, за която правих прослушване, но то беше тайно и  по съвсем друг начин. Не отидох на място, за да се срещна с някого, а трябваше да заснема как свиря тяхна песен и да изпратя видеото. Мисля, че даже трябваше да кача скрито видео в YouTube и да им изпратя линк, или нещо подобно. С по-големите групи понякога процесът може да е по-дискретен, така да се каже, вместо някой просто да ти каже: „Хей, искаш ли да свирим заедно?“.

Как балансирате между личния си стил и естетиката на The Sisters of Mercy?

- Като звучене съм изчистил много от начина, по който свирех преди – някога бях прекалено техничен, свирех твърде много (Смее се – бел. .а.). Колкото по-дълбоко навлизах в работата с групата, толкова повече започнах да премахвам това и да ставам по-сдържан и по-селективен в свиренето си. А естетически се опитвам да се настроя към онези китарни звучения, характерни за историята на групата, като все пак оставям и свой почерк.

Визуално мисля, че има един конкретен период от историята на бандата – може би около ерата на Vision Thing (Албум на The Sisters of Mercy от 1990 г. – бел. а.) – когато всичко беше повече кожени якета. Аз самият обичах да се обличам така, още преди да съм част от групата. Така че нося и това със себе си, но добавям и някои свои особености.

Има много интелект зад думите, докато при много поп и рок групи от 80-те може би не е чак толкова, казвате през 2019 г. Допускате ли, че могат да ви слушат хора, които не разбират и думичка от това, което се казва в една песен?

- Абсолютно. Има песни на The Sisters of Mercy – всъщност доста, чийто смисъл и аз не знам напълно...

Андрю има много специфичен и особен талант да пише текстове, които въздействат на хората, без те непременно да разбират какво иска да каже. И мисля, че това е истинска сила за един текстописец или поет – да можеш да напишеш нещо, което е изключително живо и изразително, но публиката да може да открие свой собствен смисъл в него. Това е много мощно постижение.

Но, както казвате, понякога хората дори не знаят какво означава текстът – но може би им харесва звученето на думите. Може би им харесва начинът, по който са изречени, звученето на гласа. А това е много важна част от процеса на слушане – как се изпяват думите, как звучат – не само какво значат...

Когато сте на сцената с The Sisters of Mercy, коя енергия преобладава – чисто човешката или тази, която носи легендата и името на групата?

- Уау, отново страхотен въпрос! Навремето, правих дипломна работа в университета, озаглавена Performing Authenticity, в която изследвах автентичността на сцената – доколко си наистина себе си и доколко създаваш персонаж. Имах възможност да интервюирам фантастични музиканти, включително Тони Айоми от Black Sabbath, с въпроса: „Какво означава да си на сцената?“. Някои казват: „Това е просто акт. Аз само играя роля, това не съм истинският аз“. Други казват: „Това е моментът, в който съм най-много себе си. Това е истинското ми аз“.

Моят опит е смесица от двете – съжителстват едновременно, като понякога едното изпъква повече от другото. Преди няколко дни имахме концерт в Глазгоу, и в някои моменти усещането беше от сорта на: „Да, ние сме тук, излизаме на сцената. Ние сме групата! Трябва да излъчваме определена естетика!“. В други моменти, докато свирех, се чувствах като тийнейджър – отново с онази енергия, вълнение и сурова страст, казвайки си: „Свиря на китара и това е рокендрол!“. Така че двете неща съществуват заедно, като се сменят местата – и все някое от е на преден план в даден момент...

Така ли е и с другите групи, в които участвате?

- Да, мисля, че е сходно. Понякога това, което се променя, е нивото на отговорност, което имам в групата. Колкото е по-високо, толкова повече мога да се увлека в логистиката и текущите предизвикателства, което малко отнема от страстта. Но когато всичко върви добре, страстта може да е дори по-силна, защото това е нещо, което сам съм създал – песен, думи... Ии това ме кара да се чувствам още по-свързан и отдаден.

Има една хубава фраза, че щастието не е само удоволствие, а предимно победа. Когато създадеш нещо сам и го постигнеш, еуфорията, която изпитваш, е много мощна – понякога дори по-мощна, отколкото ако просто стъпиш в нечия чужда мечта и допринесеш към нея.

Търсите ли очите на хората в публиката?

- Понякога, да. Мисля, че това е забавна игра, защото трябва да гледаш по-скоро в някаква „средна“ далечина – поглед, който изглежда сякаш е към всички. Малко като гледането в камера – уж гледаш конкретен човек, но всъщност погледът ти стига до много хора. Така че обикновено имаш фиксиран поглед, който създава усещането за връзка с всички.

Но понякога си избирам някого – може би, човек, който е супер ентусиазиран през цялото шоу, или някой с готина тениска, която разпознавам и харесвам, или някой с много яка прическа. Някаква малка лична връзка, която можеш да направиш. Като цяло, добра практика е погледът да бъде по-„общ“ и обхващащ, а не твърде индивидуален.

Важно ли е за Вас да имате признанието не само на почитателите, но и на колегите си от други групи?

- Е, това винаги е приятно, защото ако те мислят, че сме били добри, а аз смятам тяхната група за добра, тогава усещам признание във факта, че някой, когото уважавам, е помислил, че и ние сме добри.

Наскоро имахме концерт в Австрия и когато погледнах встрани от сцената, видях басиста на Therapy, който ни гледаше. Аз съм голям фен на Therapy и това беше наистина специален момент.

Имало е подобни ситуации и на фестивал в Сидни, и в Лас Вегас преди няколко години, когато около нас имаше толкова много групи, които страшно уважавам, и които можеха да гледат шоуто ни. Били са System of a Down, Sevendust, Cold, The 69 Eyes… Всички тези страхотни банди са присъствали на събитието. А когато някой мой любим герой каже нещо мило след концерта, това е голяма работа за мен (Усмихва се – бел. а.).

През 2023 казвате: „Липсват ни ключовите платформи за публичност, които имахме през 80-те и 90-те години, които се изразяваха в мейнстрийм музикални телевизии, списания и радиостанции, където артистите можеха да получат колосална публичност за една нощ“. Променя ли се тази ситуация, или си е все същото?

- Може би, TikTok дава на хората бърза видимост... Говорих с една промоутърка на концерт от последното ни турне, и тя ми каза нещо много интересно – артисти могат да станат супер популярни в TikTok за отрицателно време и след шест месеца вече да бъдат букнати за зали с капацитет 2000 души. Но когато дойде моментът за концерта, билетите се продават слабо или хората изобщо не идват, защото вече са преминали към нещо друго. Те откриват артиста много бързо и също толкова бързо го забравят...

Другото любопитно е, че когато това се случи, първият им концерт е пред 2000 души. Те никога не са минали през пъбовете или малките клубове, което означава, че може би още не са готови да изнесат такъв тип шоу. Това е също доста интересен феномен...

За един от Вашите вдъхновители в музиката – Стив Кларк от Def Leppard, казвате: „Имаше истинско кинематографично качество в начина, по който пишеше рифове“. Какъв е Вашият авторски стил?

- Харесва ми да мисля, че когато създавам нещо, се опитвам да му дам усещане за повествование, за емоция, за история, дори да е абстрактна. Целта ми е да „взема“ смисъла на песента и да го инжектирам в нотите – как се свирят, къде в такта се поставят, какъв звук използваме... Имам чувството, че ако не усещам това във фразата, която съм написал, значи още не е правилната. Така че – да, старая се винаги да вложа онова чувство, при което се питаш: „Каква е историята тук, дори и да е абстрактна? Каква е емоцията на това, което композирам?“...

Кои собствени проекти или песни са особено важни за Вас и защо?

- Най-новият ми проект – Diamond Black, е изключително важен за мен, защото мисля, че за първи път успявам да се изразя на сто процента. Не музикално – това съм имал и в други групи, а текстово и по отношение на темите в песните. Песните на Diamond Black засягат теми като зависимости, депресия, тревожност, хронична болка – неща, за които мога да говоря от личен опит и да го изразя по позитивен начин, използвайки музиката като средство да преработя тези емоции и да предложа идеи за решения и изход.

В новия албум, който пишем и записваме, всички песни са свързани именно с тези сурови теми. Някои от тях действат като катарзис – просто освобождаване на чувството. Други в самото си развитие предлагат и решение – пътуване, повествование. Преди обикновено пишех песни, които започват с една емоция и след три минути са същите – нищо не се е променило. Сега обаче има развитие – в третата минута може да се появи проблясък на решение, движение в позитивна посока. Това е нещо изключително важно за мен.

А що се отнася до актуалните неща, които хората могат да чуят – току-що пуснахме парче, наречено Fall into the Silence. Много се гордея с него, мисля, че е едно от най-хубавите неща, в които някога съм участвал. Песента е за борбата с алкохолизма и носи наистина важно послание.

Предлагам Ви да завършим този разговор с порция от абсолютно несериозни въпроси. В интервю от 2016 г. Крис Каталист казва, че едно от условията по време на турне на The Sisters of Mercy е за Андрю да има място за пушене, а за Вас – огледало в цял ръст. Така ли е и сега?

- Бих казал, че това с пушенето, със сигурност, остава. А за мен… Бих искал да мисля, че съм намалил нарцисизма си, но вероятно огледалото все още е доста важно (Усмихва се – бел. а.).

Какво виждате в огледалото днес, когато се погледнете? 

- Страхотен въпрос е и това, защото действа на няколко нива – физическо, психологическо, свързано със самосъзнанието и идентичността. Чувствам, че ако на 17-годишния ми аз му бяха показали човека, който ще съм през 2025-а, той щеше да каже „Да, искам да бъда този човек“. И мисля, че това е хубава позиция.

Намирате ли време за диджействане?

- Не, вече не толкова. Това беше нещо, което правех много повече, докато живеех в Лондон, защото тогава имаше сцена, която ми позволяваше да го правя редовно. Сега вече не живея там...

Сега ми остава време за настолни игри. Обожавам ги! И точно до мястото, където живея, има кафе за настолни игри и ходя там почти всеки ден. Дори и да не играя, просто си седя и се радвам на средата, която е безопасна, приятелска, включваща всички.

Също така, обичам да правя доста неща сам, спонтанно. Вчера, например, отидох на разходка с лодка около доковете. Преди седмица ходих до музея в едно малко градче, където никога не бях стъпвал. Да правя неща сам и да имам тази спонтанност, е много важно за всеки човек, мисля аз. Защото, колкото и да е чудесно да прекарваш време с други хора, понякога е хубаво да можеш просто да тръгнеш и да направиш нещо, без да се питаш дали и другият е заинтересован. Просто си казваш: „Искам да го направя и ще го направя“. А приключението от това какво ще се случи, е наистина вълнуващо.

Срещата Тръмн/Путин ще се отрази ли на звукозаписната дейност на The Sisters of Mercy?

- Е, само Анди може да отговори на този въпрос (Смее се – бел. а.).

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

- (Смее се – бел. а.) Първата, която ми дойде наум, беше мек (Казва mild – бел. а.). Така че нека бъде тя.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Аз съм човек, който обича връзката, креативността и взаимното насърчаване.

Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase

Последвайте btvnovinite.bg във VIBER

Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM

Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK

Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK