Баритонът Атанас Младенов – с мотор срещу залеза

С мотор срещу залеза. С широко отворени очи срещу... себе си. Аз не съм само оперен певец, но и консуматор на тази музика. Това означава да преживееш момента, в който се случва музиката. Издърпваш се отстрани и си казваш: Ето, това е истинско. Макар че никой не умира на сцената...

Баритонът Атанас Младенов е в ролята на младия светец Йоан, в музикалната поема „Рилският пустинник“, която Софийската опера и балет поставя на сцена под звездите пред храма „Св. Александър Невски“. Нехарактерен образ. Защото няма пеене. Драматичен, разтърсващ, трагичен, истински, съкровен, свещен... В тишината на музиката и сред оглушителния писък на тъмнината, той вае своя герой – за да го приближи до публиката... и до себе си.

Когато намираш светлината и вътрешния мир в работата си, означава, че си израснал повече от другите и имаш прозрения, които ти помагат да живееш с достойнство. Той е артист, музикант и китарист любител. Възпитаник е на музикалната академия в София, на академията „Борис Христов“ в Рим и на италианската консерватория „Джоакино Росини“ в Пезаро.

Майка му и баща му са музиканти в операта. Той е обоист, а тя свири на виола. По тяхно усмотрение, 5-годишният Наско започва да свири на цигулка. После грабва китарата и по цял ден вие с Guns N' Roses, по собствените му думи. На 17-18-годишна възраст изкристализира визията за бъдещето – баритон. „В крайна сметка, генът надделява“, отбелязва с усмивка момчето, което до ден днешен не спира да се удивлява от силата на нотите, но съумява и да избяга от тях по възможно най-романтичния начин. С мотор срещу залеза...

Снимка: Даниел Димитров

Атанас Младенов – за операта, китарата, цигулката и свободата, за шума на моторите и бягството към тишината, за „италианския“ му период, за избора и ценните учители в живота. И още: Как преживява „Рилският пустинник“ и непреодолимостите в творбата. Къде намира светлина и вътрешен мир. Какво е отношението му към вярата. Кой е сър Пърсифъл и имал ли е честта да се вози на неговия мотор...

Вярно ли е, че сте китарист любител?

- Да, дрънкам си на китара. Аз съм бивш цигулар, всъщност. Като дете учих цигулка и солфеж, но в някакъв момент всичко премина в любителската част. Но това винаги ми е помагало...

А китарата къде е сега?

- Коя от седемте вкъщи? (Смее се – бел. а.) Но не свиря на тях, защото не ми остава време. Денонощно сме по репетиции и спектакли. Да не говорим, че и жанрът е друг. Много е странно... Много обичам музика, но когато съм вкъщи предпочитам да не слушам музика. Затова карам мотор. В колата също не се пуска радио, освен, ако не се пътува 500 км и след два часа зад волана има опасност да заспиш. Тогава си пускам нещо... Вкъщи предпочитам тишината.

Моторът е доста шумно превозно средство...

- Това е забавление и, по-скоро, наслада за душата. Аз не го карам заради високата скорост. След някакъв тежък, напоителен ден, с много репетиции, просто караш срещу залеза и си ти. Ти, вятърът и машината... Трябва просто да си изпразниш главата по някакъв начин...

Участвате ли в някоя група на мотоциклетисти?

- Не. Аз съм самостоятелен ездач (Смее се – бел. а.). Обикновено, нарочно карам сам, защото не искам да се съобразявам с други хора. Един иска да кара бързо, друг иска да спре да яде, на трети му се ходи до тоалетна, четвърти иска на кръчма...

Част от Вашата творческа биография е свързана с италианската консерватория „Джоакино Росини“ в Пезаро...

- Преди това се явих на прослушване към къщата „Борис Христов“, където изкарахме няколко месеца с колеги, с които и в момента сме заедно в операта. Използвах момента, докато съм в Рим, да се явя в Пезаро, да уча отново, и отново станах студент. Приеха ме в един допълнителен, почти тригодишен курс.

Снимка: Даниел Димитров

Там учих всички дисциплини, които се учат и у нас, но имаше и предмети като „Правни взаимоотношения между работодател и подчинен“. За разлика от България, в Италия няма щат. Всички солисти са на свободна практика и съответно трябва сами да си защитават правата, освен ако не са към някоя агенция.

Явно е било полезно това второ образование...

- Не знам дали беше конкретна цел. По-скоро се появи като като желание да работя конкретно с един определен човек. Казва се Евгения Дундекова. Тя е мецосопрано, страхотна певица, която през годините започна да преподава в Бари, а след това и в консерваторията в Пезаро. Аз я познавах отпреди.

Това, което се случи, е, че буквално от няколко урока се отпушиха някакви неща и си казах: Добре, след като така се случва, за две години нещата може и да вземат да се случат...

Какво се отпуши?...

- Може би, отношението на мен самия към това, което правя.

С нея (Евгения Дундекова – бел. а.) работихме не само техника на звукоизвличане, но интерпретация и цялостен прочит на едно произведение. Защото това не са просто ноти. Те значат нещо. Ролята значи нещо. Думите значат нещо... През годините съм срещал много хора, с които сме разисквали, че всъщност, един тон, сам за себе си, красив или грозен, е самоцелен. Няма никакво послание. Посланието идва през ролята, през героя – дали гневен, дали обичащ, дали наранен, дали щастлив, дали в предсмъртна агония или нещо друго... Това, което казва.

Защото много от добрите произведения се базират на някакъв страхотен текст. Много от оперите се базират на творби от Пушкин, Шилер или Шекспир. Ти не може да си играеш с тях. Ето, Верди пише върху Шекспир неговата форма на „Отело“ и това е доста задължаващо. Съответно, всеки герой в тази опера има конкретни взаимоотношения с конкретни хора. И това, ако не го предадеш, нищо не си направил. Кел файда, че пееш страхотно. Третото магаре в дясно и то ще го изпее. Ама не е същото.

Имал сте възможност да сравните висшето образование за музика в България и Италия. Каква е разликата в свободата?

- Малко е странно. Висшето образование в Италия не е чак толкова силно концентрирано, поне за певците. Там те подготвят да си добър кадър, докато тук те подготвят доста по-професионално. Тук те подготвят музикантски много по-детайлно. Там, примерно, не сме имали теория на музиката или полифония. Може би, защото записах тригодишния курс.

Снимка: Даниел Димитров

Там те подготвят за реалната бойна обстановка. Правят се много спектакли по време на самото следване. Поставяхме „Копринената стълба“ от Росини, „Тайният брак“ от Доменико Чимароза, сбор от Хенделови арии...

След Италия имахте ли колебания накъде да поемете? Хрумвало ли Ви е да направите своя група?

- През годините съм опитвал да участвам в сформирането на някакви групи. Но установих с ужас, че четирима или петима човека се събират и всеки тегли нанякъде.

Необяснимо е... Аз не съм само оперен певец, но и консуматор на тази музика. Това означава да преживееш момента, в който се случва музиката. Издърпваш се отстрани и си казваш: Ей, това е истинско. Макар че никой не умира на сцената...

А как преживявате „Рилският пустинник“?

- Това е по-нехарактерна роля, защото няма пеене. Всъщност, това е една поема, в която четем едни текстове, което е много сложно, защото още в момента, в който започнахме, аз имах проблем. Аз съм обучаван и бих казал, че това ми е стихията. Но говорът е, по-скоро, в насоката на драматичните актьори. Те пък имат проблеми да не могат да се ориентират върху музика...

Може ли да се каже, че „Рилският пустинник“ е своеобразно възкресение на една личност, считана за най-великия български светец и отшелник?

- Със сигурност, е едно огромно призвание да се спомене за този човек, който е един от символите на смисъла и на доброто. Всяка държава си има един такъв светец – независимо дали говорим за отец Сергий, Илия или Николай. Това са митологизирани, но всъщност реално живели хора.

Снимка: Даниел Димитров

Не може ние да сме забързани в ежедневието, да си гледаме в телефона и да се ядосваме на задръстването, да се вълнуваме кой ще е президент, кой ще е министър-председател и колко ще е бюджетът за култура... Ти не си само това. Човешкото същество има потребности от някакви други работи. И някога хората са успявали до го изразят – може би, заради по-тихото време, в което са живели. Хубаво е да си спомняме от време на време, че има някакви балансьори на доброто.

Имаше ли непреодолимости в изграждането на този образ?

- Да, аз продължавам да треперя в един и същи момент, по едно и също време, абсолютно винаги... Смъртта на малкото дете ме разтърсва. Ето, сега пак настръхнах... Направо ме пощурява това нещо. Много е странно, защото тази смърт не е напразна. Никоя смърт не е безпредметна... От драматургична гледна точка, това е страхотен прелом в цялата линия на героя. Обаче, в чисто човешки аспект, не е толкова просто да видиш едно дете, което го носят на ръце и го изоставят на земята. Ти знаеш, че това е наужким. Но някаква част от теб, все пак, участва истински... Текстът е много силен, дори покъртителен.

Казвате, че музикалната поема има едно послание към хората – да търсят светлината и вътрешния си мир...

- Да, и има връзка с това, за което говорихме преди малко – че всички сме се забързали нанякъде. Всеки върви. Всеки е ядосан. Всеки е тъжен. Всеки е груб. Всеки е готов да скочи от колата, че са взели предимството му и да пречука някой от другата кола... В крайна сметка, ние сами идваме и сами си тръгваме от този свят. Единственият, с когото прекарваш абсолютно целия си живот, си ти самият. И, ако не потърсиш мира сам в себе си, със себе си, се превръщаш в поредната овца, която търси всевъзможно и колкото се може повече шум, хора, забавления и какво ли не – защото го е страх да остане сам със себе си, и защото почват едни въпроси, които са доста неприятни. Понеже нямаш отговори на тия въпроси, те хващат ужасите...

Вие самият къде намирате светлина и вътрешен мир?

- Мисля, че точно затова се занимавам с опера. След стотици хиляди години еволюция и осъзнаване на човешкия род, най-накрая се пръква едно същество, примерно Моцарт, което не отговаря на каквито и да е рамки в обществото. Откъде накъде едно 4-годишно дете знае как се пише музика. Аз познавам много 4-годишни деца и те не познават друго, освен родителите си, а това дете знае как до, сол и ми бемол се събират в едно, и е красиво.

Снимка: Даниел Димитров

Такива аномалии дават надежда, че в някакъв момент се акумулира много, много енергия и тя избива в нещо красиво или в нещо ужасяващо...

Ако се върнем към образа на Иван Рилски, какво е отношението Ви към вярата?

- През годините установих, че съм силно вярващ, но, в известна степен, не съм дълбоко религиозен. Религиозната доктрина и цялата институция на църквата ме плаши поради това, че е основана върху контрола. А идеята на цялата вяра е, че ти си свободен да го направиш заради собствения си избор. Тоест, ако теб те е страх от някой зъл Бог, който ще те накаже, защото си направил някаква гадост... Аз съм съгласен, че е възпитателно хората да бъдат озаптени по някакъв начин. Защото ние имаме и дива страна. Но, ако идеята на една вяра е да те е страх, а не да вярваш в доброто, това не е вяра. Това е някакъв сатанизъм...

Плюс ли е, че „Рилският пустинник“ е музикална поема, създадена изцяло по каноните на църквата?

- Може би, да. В конкретния случай тя описва по един доста каноничен начин житието на един светия. Ако беше писано от някой модернист... (Замисля се – бел. а.). Аз имам проблем със суперсъвременната музика. Има една модернистична скоро школа след 50-те години, където буквално се пръскат тонове. Все едно си хванал шепа ориз и където падне, там записваш тон. Това не е музика. Това е шум.

Може и да има послание, но когато видиш „Нощна стража“ на Рембранд и след това – някаква боядисана с жълт латекс стена, едното наистина е изкуство. Ако и на другото му викат изкуство, значи са луди. Просто другото е боядисана с латекс стена. Това е. Точка.

Затова за мен е плюс, че творбата е написана по каноните. Ако беше написана от един модернист, съвременник на отец Кирил, щеше да звучи по съвсем различен начин. Отец Кирил има музикално образование. Опитал се е да направи едно интересно пътуване навътре към човешката душа...

Как изглежда Вашия свят извън операта?

- Обичам да съм сред природата. Грабвам си кучето и отиваме до някоя рекичка или язовирче – някъде, където е сравнително трудно достъпно и спокойно. Той се казва сър Пърсифъл, на галено Пърси – френски булдог, много смешен.

Сър Пърсифъл имал ли е честта да се вози на мотор?

- Опитвал съм. Купих от АлиЕкспрес една раница за куче. Много е смешно, защото всички ни бибиткат по светофарите – куче на мотор! Ама не му се получава. Не е ок. Много шава. Събира мухите (Смее се – бел. а.).

Има ли дума, която Ви определя най-добре като човек?

- Не знам... Аз съм някакъв луд идеалист. Идиотското в цялата работа, че в определени аспекти съм много оправен със света.