Али от Ali: С обувките и егото дотук!

Баща му е следвал медицина, майка му – фармация. Певец? Абсурд! Художник? Абсурд. Ще станеш доктор. Ще станеш архитект, настояват родителите му. „Но аз имах много остро и агресивно мнение по отношение на това, че искам да се занимавам с изкуство“, казва Али Абдала, едно от лицата и част от сърцето на Ali...

Може да се каже, че българската инди група е родена в пандемията, окрилена от локдауна и закалена от времето. За нищожните 48 месеца момчетата правят своето бойно кръщение в музиката, развиват се и израстват, за да стигнат до етап, в който могат да бъдат наричани фактор, да бъдат разпознаваеми и да успяват да провокират – на първо място себе си, а след това и тези, които ги слушат.

Али – вокали и китари, Калоян Димитров – бас китара и пиано, Петар Шварц – китара, Антони Иванов – китара, Орлин Станчев – барабани, и Емил Доков – вокал и перкусии, носят в себе си и самокритичността, и самочувствието, че създават читава авторска музика. „С обувките и егото дотук!“, гласи надпис върху вратата на тяхното студио. И това не е само лозунг, а част от сбития преразказ на тяхната същност като артисти, но и като хора.

Снимка: Даниел Димитров

Introverse, чиято промоция е на 23 ноември в „Строежа“, за егото и покорените хълмчета, за балоните и за филмите, и за песните като филми. И още: Какво не харесва в музиката, която слуша. Кой друг приема за институция в бг музиката, освен Нуфри. Представя ли си един ден да живее извън България. Какво го вбесява тук и какво го задържа. Ако човек има само музика в главата си, това пречи ли му по някакъв начин извън музиката...

Интересувал ли сте какво означава името Ви – Алан, Али?

- Не, единственото, което съм се интересувал, е дали има имен ден (Смее се – бел. а.). Но нямам имен ден. В цялата световна история не е имало имен ден на Али. Къса клечка (Смее се – бел. а.).

Наричат Ви двигател на групата. Що за двигател е Али – бензинов, дизелов, хибриден...

- Това, най-вероятно, го казват момчетата от групата, но аз не съм съгласен. По-скоро, за момента, песните ни са по мои демозаписи. Общо взето, това е приносът ми. Оттук нататък, вече има доста нови идеи, които са на самата група. Тези неща ще се развиват. Иначе, всеки от нас е абсолютен двигател, и всички сме яко бензин (Смее се – бел. а.). 

Пуснахме първата си авторска песен по време на пандемията и целия локдаун, което беше огромен късмет, защото всички си бяха вкъщи, във фейсбук, YouTube... Нетът гръмна и ние си повярвахме, че можем да пишем авторска музика, което тогава беше някак много наивно, но хората ни харесаха. Тъпото беше, че все едно я пуснахме от мое име...

Вие сте първият артист, който е доволен от пандемията...

- Не, просто, няма как да си кривя душата, че основният ни успех дойде по време на пандемията. Тогава се чу за нас, но хората нямаше как да дойдат на концерт, което, може би, беше добре, защото ние все още се учехме да свирим...

Коя е най-хубавата и най-неприятната метаморфоза, която групата претърпя за това време?

- В първия ден на групата, ние бяхме просто IT-та, които почти на бяха хващали   китара. Бяхме страшно пресни. Всичко това, от първия ден досега, е огромна метаморфоза във всеки един аспект – първо, в това да се учим да бъдем банда, да се учим да свирим, как да се държим, как да изглеждаме.

Най-голямата метаморфоза за мен е да осъзнаем, че свирим авторска музика, а подходът към авторската музика няма нищо общо с подхода към свирене на кавъри. Това ти да се почувстваш истински артист, реално е най-голямото „превключване“, което направихме през тези четири години и чувството беше страхотно. А лоша метаморфоза не мисля, че е имало. 

Основното, което ни движи, е, че постоянно се стремим да оптимизираме себе си, технологиите, техниката. Другото е, че винаги се доверяваме на процеса. Ние много добре осъзнаваме, че, ако някъде сме затлачили или дърпаме назад, в някакъв момент, това ще се промени и отново ще излезем на повърхността, по-силни отвсякога... 

Не е ли твърде дълъг този период от четири години, след които стигате до албум?

- Ако погледнете „истински“ музиканти и банди, четири години наистина е дълъг период. Но нашата банда тръгва буквално от нулата, четири години са абсолютно нищо, още повече, че трима от нас имат семейства с по две деца. Всички жертви, които те се налага да дават – като време, като нерви... Надявам се, обаче, следващият албум да бъде много по-скоро, защото вече сме натрупали скорост. 

Наистина ли егото Ви е сведено до нула? Питам Ви и на фона на това, че у нас няма истинска музикална критика, която позволява на егото да цъфти и да се развива?

- Мога да гарантирам, че в групата няма никакво его. Освен това, има огромна разлика между его и самочувствие. Ние, малко по малко, придобиваме самочувствие, но то винаги стъпва на нещо. Ние знаем много добре къде се намираме, какво представляваме. Ние не можем да демонстрираме его пред никого, защото има толкова много по-добри музиканти, затова е смешно да имаш его. Единственото, което смятам, че имаме, е самочувствие.

Кое е последното хълмче, което покорихте?

- Последното хълмче, което покорихме, е направо планина, Еверест – да изградим бизнеса си по отношение на мърча като група. Искахме да направим нещата така, както тук никой не го е правил. Тепърва това ще набира сила. Даже не съм сигурен, че ще може да го покажем в целия му блясък на нашата промоция.

Снимка: Даниел Димитров

Мисля, че самите хора ще бъдат доволни – ще могат да имат какъвто си пожелаят продукт на групата. 

Фреди Меркюри разпалва любовта Ви към музиката, а има ли такива, които се опитват да я „убият“? Какво не харесвате в музиката, която слушате?

- Аз не съм геймър, но обичам да играя, когато имам възможност. Едно време, story-то на играта беше нещо страхотно. Графиката беше част от арта на играта. В момента игрите, които се правят, са предимно графика, почти никакъв арт, защото вече няма какво толкова да бъде арт. По същия начин е и с музиката. Това, което не ми харесва в конкретната музика, е, когато артът го няма, а всичко е само саунд. В момента страшно много хора се възхищават на саунда, саунда, саунда, саунда, и никой не казва, че песента е хубава. Няма е сърцевината на парчето, няма го перформънса, няма я бандата. И това не се отнася за цялата музика по света.

Кой друг приемате за институция у нас, освен Нуфри?

- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Насо Русков, Гурко... Говорим за хора, които имат свой собствен стил. Примерно, Нуфри като рокендрол личност е безспорен. Насо Русков като образ, като характер, е като Дракула от Дракула. Той е суперпървичен образ, като таласъм, който като кажеш Насо и веднага ти излиза пред очите. Гурко е от малкото вокали в България, който наистина осъзнава какво е груув. Той самият, с вокалите си, създава ритъм, създава пулсация на парчето.

Снимка: Даниел Димитров

Миро от „Сафо“, който за мен е Миро от Saint Electric, също притежава убийствен груув. Аз, въпреки че съм вокал, по никакъв начин, не съм фокусиран само върху вокалите. За мен, например, един от най-яките барабанисти в България е Наско Попов. Има хора, които на прима виста ми изникват като нещо характерно, заради нещо, в което са брутално добри. Ето веднага се сещам за Дани от „Остава“ – страхотен барабанист, няма друг като него, който може да държи толкова прав бийт. 

Все още ли сте убеден, че навън не може да се пробие на български?

- Не мога да кажа, че съм сигурен... Но, ако говорим за рок, не виждам как ще стане. Защото нашата народна музика е една от най-великите музики изобщо, Дейвид Боуи се жени със „Мистерията на българските гласове“. Народната ни музика е много по-голяма от всяка световна рок музика, от всяка световна поп музика. Говорим за нещо изключително, което много малко хора могат да осъзнаят как се прави и, когато е направено добре, естествено. Не да тропкаме хорца на Народния... 

Последния път, в който Ви гледах на живо, бе на The Editors. Какво Ви носят подобни участия. Успявате ли да създадете хубав професионален контакт, или това остава само точка в биографията на Ali?

- Беше малко странно, специално за The Editors. За мен лично, всичко друго беше на заден план. Аз, като фен, просто исках да се запозная и да си говоря с тях, дори все още не мога да повярвам, че са били окей да свирим на една сцена. Те самите са жестоки пичове. Подписаха ми китарата с пирон (Смее се и показва китарата – бел. а.). Беше малко като в сън, все едно се е случило в някаква абстрактна реалност. 

Снимка: Даниел Димитров

Има огромна разлика между мечти и цели. За мен цел е да мога да пиша музика като Дейвид Боуи и да я пея като Фреди Меркюри. Някой ден, ако си изиграя

картите като хората, може и да стане. Нищо не се знае... Мечта ми е да свиря с Radiohead, да се запозная с Том Йорк и така нататък. Цел е обаче да свиря на същите фестивали като Radiohead и Том Йорк. Всичко, което зависи от мен, е цел. Всичко, което зависи от звездите, е мечта.

Коя е последната биография, която прочетохте?

- В момента чета биографията на първия мениджър на Rolling Stones – сър принц Рупърт, първият мениджър, който изкарва групата на плюс, и прави революция в мениджмънта чисто финансово. Защото, няма какво да си говорим, една група от такъв калибър върви добре, ако финансите ѝ вървят добре. Този човек е един от най-големите пионери в музикалния бизнес, без въобще да е бил част от музикалния бизнес. Той просто е мениджър на Stones, които тогава са станали и бизнес, и това няма нищо общо с музиката.

Аз споделям това мнение – че, когато една музика е готова, оттук нататък е само бизнес. Ти имаш нещо в ръцете, което трябва да го продадеш по възможно най-готиния, най-масовия и мащабен начин, и това не означава, че ти богохулстваш с изкуството. Няма такова нещо – ти правиш изкуство и след това изкуството се превръща в бизнес. Това е направил принц Рупърт. Нашата идея за мърч идва от втория мениджър на Stones. Когато групата тръгва надолу финансово, измисля няколко неща, които директно, отново я изстрелват на върха, с главоломна скорост. 

Вие нямате този проблем за момента... 

- Нямаме, но нищо не пречи да придобием модела. Хубаво е да го имаш този модел, още преди нещата да са се случили. То ти дава възможността да гледаш по-напред, дава ти свободата да импровизираш, да създаваш неограничено количество продукти и да развиваш бизнеса. 

Как бихте нарекъл собствената си биография?

- Не знам дали някой ден бих имал биография. Или, ако имам биография, се надявам да бъда много стар. Защото има хора, които са на по 25 и пишат биография. Не съм сигурен, че толкова неща са им се случили в този живот... 

Кой Ви каза за първи път, че можете да пеете?

- Аз винаги съм обичал да пея и съм пял цял живот. Но две преломни неща се случиха в моя живот, които ме изстреляха в музиката. Първото беше саундтрака към филма „Кралицата на прокълнатите“. Оттам се запалих по Linkin Park, Limp Bizkit, Corn, Orgy, Godhead... Това беше около 2000 г. После, покрай музиката, която слушам, започнах да се запознавам с различни хора. С един от тях решихме да правим музика и да я запишем. Така попаднахме в студиото на Кольо (Никола Николов – бел. а.), китаристът в Macrophone. И това е вторият момент в моя живот. 99 процента от това, което имам в момента като ноу-хау за музиката, идва от Кольо, той ме научи на всичко. Аз не знаех каква е разликата между акустична и електрическа китара (Смее се – бел. а.).

Половинката Ви слуша ли Ali?

- Ами, налага ѝ се (Смее се – бел. а.). Харесва ѝ. Наистина ѝ харесва. За мен винаги е странно, когато някой харесва нашата музика... Не знам как точно да го обясня... Гледам на нашата музика като нещо, което правя, и което много обичам. Но, когато я направя, след това не я слушам. И си представям, че докато я правим, хората я слушат, а след като я направим, хората не я слушат... Което са някакви филми... (Смее се – бел. а.).

Тя с музика ли се занимава, вслушвате ли се в нейните критики. Въобще, чие мнение цените, освен вътрешно в групата? 

- Нашите близки, нашите партньори, приятелки, съпруги, приятели – всички сме от първия ден с групата и всеки дава някакви много готини мнения. Разбира се, вслушвам се в моята приятелка, както и в съпругите на момчетата от групата.

Снимка: Даниел Димитров

Всяко предложение и мнение е супервалидно, защото те знаят кое е добре за нас. Те гледат на тази група като на нещо тяхно и много добре знаят накъде сме насочени, какво върви и какво не върви. Няма неадекватни предложения и мнения. 

Например, в клипа на Don`t hate Me участват всички деца в групата. Досега нито една от нашите приятелки и съпруги не е изявила желание да участва в клип, точно поради тази причина – ако някой реши, че е добър за клипа, ще предложи, и ние ще се съгласим, най-вероятно. Какво друго да правим? (Смее се – бел. а.).

Представяте ли си един ден да живеете другаде, извън България?

- (Отговаря светкавично – бел. а.) Да. Представям си, но не си представям да избягам от България. Баща ми е от Ливан и в момента живее в Бейрут. Аз имам много роднини във Франция, имам много приятели в чужбина. Често ходим на гости, на много хора. За мен вече светът не е да живееш в България. В момента живея, работя и творя в България. Но зная, че нищо не ми пречи да напусна държавата за известно време – за да творя. Вече всичко е толкова свободно, поне в балона, който сме си създали... Ако нещо е по-добре да бъде свършено навън, разбира се, че ще се свърши навън. Ако нещо е по-добре да бъде свършено тук, ще е тук.

Какво Ви вбесява тук и какво Ви задържа най-много?

- Едно от хубавите неща в България, че на никого не му пука за твоята музика и за това, което правиш. Това е и лошо, и хубаво, защото, ако на никого не му пука какво правиш, ти имаш свободата да правиш каквото си пожелаеш. Може да решиш да събаряш сгради, да взривяваш, и това не е окей. Но, също така, може да решиш да правиш музика – и на никого да не му пука. Ако се поддадеш на заобикалящата те среда, ще изградиш апатия...

Снимка: Даниел Димитров

Аз съм българин, с българско съзнание. Аз обожавам България като среда, като приятели – ако отново говорим за балон, защото знаем какво е положението като образование, като култура и всичко останало. България ме задържа с това, че съм българин. Майка ми е от Разлог, така че съм много силно закърмен с народната музика и с македонската част на България. Просто, ако тук беше добре – чисто организационно – няма да имам причина да искам да бъда навън.

Единственото хубаво навън е, че се слуша това, което ние свирим. Прави се това, което ние свирим. Аудиторията е по-голяма и средата е различна. Има истински музикален бизнес. 

Какво има в Стамболийски и в Царево? 

- В Стамболийски е Ванката, а в Царево имаме апартамент, заедно с един приятел. 

Ванката е нещо като моята втората бащинска фигура. Моята рокендрол част е развита от Ванката, който е най-големият фен на Stones, който познавам. Той е в Стамболийски с жена му Марийка. Стамболийски е единството място, където можеш да отидеш и просто да си починеш наистина. Не мислиш за нищо, седите и си лафите. Всяка Нова година сме там. Изключваш. И всичко е тотален блус, рок и рокендрол. Там се слуша само това и се говори само за това. Ванката е един от малкото хора, на които въобще не му пука да даде критика.

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

- Филмар. Аз съм страшен филмар. Винаги се филмирам за всичко. Но нали знаете, има и хубави филми, има и лоши (Смее се – бел. а.). Аз много си обичам балона, в който живея.  

Снимка: Даниел Димитров

Знам, че съм филмар. Знам, че има балон, който съм си изградил... Но това, което съм забелязал през всичките години до момента, и в което съм абсолютно убеден, е, че аз си го поддържам този балон – с цената на живота си. И този балон има въздействие върху околната среда. Странно е, когато от нищо става нещо, и хората го виждат. Тоест, аз оформям заобикалящата ме среда, благодарение на тия мои филми, които си създавам. И това е много хубаво, защото така разпростирам балона и за момента няма никакви негативи. Но тук отново идва моментът, в който трябва да се озаптява егото. Защото, когато създаваш някакъв балон, неминуемо започваш да си мислиш, че си центърът на този балон...

Какъв цвят е този балон?

- (Отговаря, без да замисля – бел. а.) Розов. Моят балон е розов. 

Ali има песни по истински истории, но да попитам един „филмар“ – песните филми ли са? 

- Понякога, да. Понякога, когато правя песен, я изживявам. Буквално създавам филм вътре, в главата си. Понякога имам филма, още преди да създам парчето и на базата на този филм го правя. Но за повечето хора, които са ни слушали, всяка наша песен е филм.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Аз съм човек, който обича Дейвид Боуи. И Фреди Меркюри. Заради начина на мислене по отношение на живота – на Фреди, и заради отношението към изкуството – на Дейвид Боуи.

Снимка: Даниел Димитров

Има неща, на които само истински артист може да ми повлияе, и те са много съкровени.

Ако човек има само музика в главата си, или предимно музика, това пречи ли му по някакъв начин извън музиката? 

- Аз не мога да спя заради това. Понякога, не мога да се концентрирам на работа. Понякога, не мога да се концентрирам, докато моята приятелка ми говори. Събуждам се посред нощ, и то не с идеята за нова песен, а примерно – за да разреша някакъв проблем в песен на Ali. Това е на подсъзнателно ниво...

Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase

Последвайте btvnovinite.bg във VIBER

Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM

Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK