Наричат я типичен представител на късния постмодернизъм. Но тя е много повече от това, защото е музикант от ново поколение, с нова култура и с принципи, които изключват егоизма и псевдокултурното отношение към сътвореното преди тях.
Продължаващият и в момента фестивал „Софийски музикални седмици“ поставя Албена Врачанска като единственото име тази година в категорията „Композитор във фокус“. И това е не просто привилегия, а опит да се акцентира върху името на български артист от световна класа.
Внучка е на самобитния композитор Андрей Врачански. Родена е в София, където завършва Държавната музикалната академия, но по-късно заминава за Люксембург. Там специализира съвременни композиционни техники, музикален анализ и компютърна музика. Автор е над 600 музикални творби, изпълнявани в Европа, САЩ, Бразилия и Австралия. Носител е на люксембургското признание „Кавалер на ордена за заслуги на страната“.
Албена Врачанска-Петрович – за спомените от детството и Людмила Живкова, за невидимите стени, за лесносмилаемата музика, за творческите фантазии и тяхната реализация, за пропагандата в изкуството и за живота ѝ в Люксембург.
Кариерата Ви започва като дете композитор в международната асамблея "Знаме на мира" през 1979 г. Когато се връщате у нас, ходите ли на това място, което сега се нарича парк „Камбаните“?
- Не, била съм там само веднъж, но ми давате идея да отида отново. Асамблеята беше основното събитие в тази ми детска възраст. Това беше моментът, в който се определих като професионален музикант. Много смешно звучи човек да се определи на 14-годишна възраст, но точно така стана с мен.
През 2009 г. създадох една асоциация за подрастващи артисти (Artistes en Herbe) и всяка година малки таланти свирят като солисти с големи оркестри. Това също е свързано със спомените ми от Асамблеята, както и конкурсът, който организирам за деца композитори – той е без аналог в Европа.
Явно съм била много силно повлияна от Асамблеята и от фигурата на Людмила Живкова, без да съм комунист или партиен деятел, каквато никога не съм била. Но в тогавашното ми съзнание тя беше модел на интелигентна, мислеща, космополитна фигура. Днешните поколения сигурно не обичат много спомените от комунизма, но тази жена е направила много за България. Културната политика беше изключително позитивна и много стабилна, както никога – нито преди, нито след нея.
Кой е най-скъпият Ви спомен от тези години и въобще – от детството, когато все още не сте имали ясното съзнание, че ще се занимаватe професионално с музика?
- Реших, че ще се занимавам професионално с музика още преди първия ми урок по пиано. Дори това решение стана причина да започна занимания по пиано. Когато бях на 11 години, вече композирах първите си пиеси.
Решението да композирам опери взех съвсем сериозно след участие в Плевенска опера, в представлението на „Бохеми“, където има детски хор.
А моят най-скъп спомен от детството е моята баба, майката на майка ми, която нямаше нищо общо с музиката, но ми разказваше приказки, правеше мекици, плетеше шалове и се грижеше за мен.
Берлинската стена падна физически преди 30 години, имате ли ли усещането, че на нейно място продължават да се издигат други, невидими стени?
- Да, понякога си мисля, че новите стени са по-страшни, именно защото са невидими. Тихата лицемерна стратегия действа по-бавно от агресията, но убива бавно и сигурно много неща – свободното мислене, високата култура и дори музиката.
Казвате, че композирането е като готварството – работиш с това, което имаш. Коя е най-ценната подправка и най-добрият инструмент, който притежавате като композитор?
- Моето развито въображение и новата звукова сетивност са основните инстурменти на моето творчество.
Какво означава „опера за очите“?
- А, това не означава нищо – през 2018 г. в преносен смисъл се изразих, че най-накрая имам сценично поставена опера. Защото дотогава моите опери бяха само музика без сценично действие. Сега пак написах нова радио опера – значи, само за слушане.
Не мислите ли, че съвременната музика глези твърде много своите слушатели с това, че им предлага по-лесносмилаеми продукти?
- Има едно ново явление – флирт с публиката. Доста млади композитори пишат в полукомерсиален стил, повлиян от псевдоджаз, филмова музика тип Холивуд или ранен романтизъм. Но това не е случайно. Музиката се развива в синхрон с обществото. Социалните явления диктуват и музикалните вкусове.
Едно комерсиално общество, ориентирано към материално задоволяване на индивида, не може да роди интелектуални търсения. Те бяха родени в кризисни периоди, както бе в началото на ХХ век, например.
Това не е ли компромис и за самите автори?
- Не. Тяхната естетика е натурално такава и те дори не разбират колко техните захарно-развлекателни изразни средства се различават от дълбоки естетически търсения...
И най лошото е, че публиката започва да си мисли, че така е правилно. Но за да има публика, изглежда са необходими компромиси.
Откъде дойде вдъхновението за операта „Любов и ревност“? Какво Ви провокира за сюжета?
- Любовта е основната тема на оперните сюжети. Традицията в оперния жанр за мен е много важна, а после идва ред на смесването със съвременните идеи. Но това е една вечна и универсална тема, която ме вдъхновява откакто слушам опера.
Освен това, прочетох разказа на Светла Георгиева „Малката текила“ и веднага музиката ми прозвуча – още преди тя да напише либретото.
Трябва ли да имаме по-различна настройка на сетивата си, за да слушаме Вашата музика?
- Не, музиката все пак е универсален език и се възприема от всички, макар и на различни нива. Изненадана съм колко много хора, откривайки моята музика, решават, че им е интересно да слушат още. Има два основни начина за възприемане на съвременна музика, не само на моята музика.
Добре е да се обясни на публиката преди концерта на какво да обърне внимание и как да слуша. Добре подготвеният слушател може да разбере по-лесно, ако става въпрос за интелектуално възприятие.
Напоследък, слушателят все повече иска удоволствие и слуша само приятна музика за наслада. Ако той сам успее да игнорира сложната текстура и да възприема само на първосигнално ниво, това е добре. Ако не успее, тогава престава да слуша – не ходи на концерти и не консумира съвременна музика.
В музиката си съчетавате туба с диджеридуто (най-старият дървен духов в света, създаден от аборигените в Северна Австралия), опера с балет, имате също инструментална опера за духови и ударни инструменти... Докъде може да стигне фантазията на един творец? И има ли опасност в един момент фантазията да се окаже по-силна от възможността за физическа реализация?
- При мен – не, защото съм доста умерена и при всички тези екстравагантности никога не прекрачвам граници.
Един от случаите, в които се чувствам „ограничена“, е когато по финансови причини трябва да пиша за по-малък оркестър – вместо за голям симфоничен оркестър. Или когато, вместо истинска опера, трябва да пиша опера без сценично действие – защото няма място за това или няма време за репетиции. Времето е пари, особено в нашето съвремие.
The Dark е една от най-странните опери, които съм слушал. През цялото време, например, си представях Бьорк на сцената... А ако свържем Бьорк с опера, се получава нещо много сложно, интересно, трудно за изпълнение и шокиращо за първо слушане. Такова е моето усещане, но по-интересно е дали това е била Вашата цел като автор?
- Ами, не, за мен това си е съвсем нормална музика. Просто е с нови звукови открития, продиктувани от естетически търсения с цел психологическо и емоционално внушение.
Въобще, когато пишете една музика, какви цели си поставяте – имам предвид не само чисто музикално и музикантски, но и дори в образователен аспект, в идеен и защо не идеологочески ракурс?
- На този въпрос е трудно да отговоря, защото не си поставям дидактически или други задачи. Единствената ми цел е да сътворя произведение на изкуството с необходимото естетическо послание.
Ако има идеологически ракурс, той е подсъзнателен – аз съм хуманист и пацифист по убеждение и от там насетне никакви други земни идеологии не ме вълнуват. Дори религиозни идеи, ако проблясват понякога в контекст на сюжет или тема, те са много абстрактно изразени и в полусянка. Лиричният герой споделя своите душевни състояния, свързани с религията – без това да излиза от мое име и без да убеждавам публиката. Няма никаква пропаганда или намерение да обучавам.
Известно е, че сте автор на над 600 музикални произведения в различни жанрове. Кой е следващият жанр?
- Засега съм стабилно фиксирана в оперния жанр и моето клавирно творчество, което не спира да се развива.
Любопитно е, че мястото, на което живеете от 25 години – Люксембург, няма оперен театър. Още по-любопитно е, че казвате, че благодарение на Люксембург се развивате в други жанрове и Ви подпомагат морално и материално? Какво имате предвид?
Материално – защото получавам заплащане или финансова подкрепа. В Люксембург творчеството винаги е подкрепено, независимо от насоката. Тъй като като няма оперен театър, е трудно. Затова повече съм работила с камерна музика и пиано, но не само.
Всички мои опери са получили подкрепа от Люксембург, включително „Любов и ревност“. Постановката на Старозагорска опера имаше две представления там през декември 2019 г. с огромен успех и напълно разпродадени зали. Сега получих подкрепа за новата радио опера „Синьото пиано“.
Имате музикална книга с текст, наречена „Когато пианото се сърди“. Ако позволите, последен въпрос, с намигване, как би звучала операта „Когато композиторът Албена Врачанска се сърди“?
- О, това би било буфо опера със силно комедиен характер! (Смее се – бел. а.)
На 29 септември, в театър „Сълза и смях“, е столичната премиера на операта „Любов и Ревност“ от А. Врачанска. Либретото е на Светла Георгиева и Питър Табит Джоунс, преводът – на Бисера Виденова и Ванцети Василев. Режисьор е Огнян Драганов, диригент – Мирослав Георгиев. Сценографията и костюмите са на Денис Иванов, а хореограф е Ромина Славова. Специално участие имат Сергей Редкин – пиано, и Огнян Михов – саксофон. Солисти са Елена Баръмова – сопран, Николай Моцов – тенор, Тереза Бракалова – мецосопран, Игнат Желев – бас, и Нели Нечева – мецосопран.
