Сигурно се чудите кой е Валдана Мора и защо ви срещаме с него. Всъщност това е псевдоним и зад него стои българският журналист Владимир Стоичков, който от 10 години живее в модерната част на еквадорската столица Кито. На българските читатели той е познат с книгите си "Ачупая” и "Последна спирка Барселона”, а по покана на издателство "Вакон” писателят гостува в България. Веднага се оказахме в непосредствена близост до него, а вие вижте сами за какви теми намерихме за разговор…
Tова беше издателски трик, защото по това време българските автори не се продаваха много. Името дойде от електронната ми пощата, която беше Валдана и от фамилията на жена ми, която е Мора. За българските читатели звучи малко като женско име, но ми трябваше нещо което да бъде на латински.
Освен с писането, преподаваш журналистика и литература в най-модерния ВУЗ в Кито – Университета на полукълбата. Преди за започнеш работа там, пък си преподавал в най-големият университет на Еквадор „Сан Франциско”. Доколко в важна връзката ти с младите хора и на какво се опитваш да ги научиш?
Много е важна, защото практически ме държи в течение с нещата, защото освен да преподавам и научавам много неща. Моите студенти понякога ограмотяват мен, а не аз тях. Аз им преподавам хуманитарни дисциплини, но специално на колегите от специалност „Журналистика” се опитвам да втълпя да не забравят, че журналистиката като дисциплина работи за подобряването на обществото. И да не се ограничават само до намирането на проблема, но и да търсят неговото разрешаване.
Откъде се информираш най-вече за новините?
Новините идват при мен първо по телефона. Често вечер влизам в български новинарски сайтове, за да видя заглавията на по-важните събития.
Повечето издателства там са на франчайзинг от Испания, а испанския гръб често усложнява или много улеснява нещата. Тези два романа съм си поставил и за цел да преведа на български. Единият се казва "Плажът Палестина”, като действието се развива на плажа в провинция Есмералдас, където попада една двойка чужденци и с тях се случват хиляди неочаквани неща. Има доста екзотика, защото става дума за едно непознато място и малко познати взаимоотношения, породени от културата там, а не измислени от мен. Въображението ми е играло твърде малко в този роман. В другата ми книга "Животът в червено” действието се развива в последните години от комунизма и първите мигове на прехода. За това произведение вече имах истински прототипи, по които съм градил историята, но това не са хора от хайлайфа, а от живия живот.
Женен си за еквадорката Соледад. С какво те спечели?
След като се разведох с първата си съпруга, от която имам един син, мислех, че повече никога няма да се оженя, но Соледад ме спечели със своята човещина и душевност, с позитивизма си. Имаме много общи интереси, тя е фотограф, а в момента в университета сме колеги, тъй като и тя преподава. През годините в много отношения сме се допълвали професионално като тя се занимава с аудио-визуалната част, а аз с текстовата.
Не си изкушен като човек на изкуството да се пробваш в нейните изкуства?
Тя ме учи на разни неща, но нека всяка жаба да си знае гьола.
Синът ти учи в НСА и доколкото знам е доста добър катерач и алпинист. Ти имаш ли увлечения по екстремното?
Винаги съм му казвал: "Прави това, което те прави щастлив”. Смятам, че родителите трябва да насочват децата си, но не и да се бъркат прекалено в живота им. Аз нямам нищо общо с алпинизма – единственото нещо, на което съм се качвал, е на трамвай. (смее се)
Поддържаш блог. Доколко е важно за теб да бъдеш в непрекъснат контакт с читателите си и за какво обичаш да пишеш в него?
Важно е дотолкова, колкото да се поддържа езика. Но в социалните мрежи смея да кажа, че вече се стига до извращения и безидейност, особено в Туитър. Така че блогът и социалните мрежи са ми на втори план. В блога си поддържах една книга, която пишех на живо, но от липса на време я спрях. Въпреки това, вярвам, че ще я продължа.
Да, мой колега има снимка с него. Срещал съм се по различни поводи с Пауло Коелю, Паоло Бенедети, Марио Варгас Льоса.
Чувстваш ли се успешен писател и какво е успехът за теб?
На мен ми коства да кажа, че съм писател, защото съм преди всичко журналист и в началото ми беше много трудно да сменя стила. Рано ми е да кажа, че съм писател, по-скоро в момента преподавам.
Мислиш, ли че в известен смисъл писането е заместител на истинското преживяване, компенсация от най-високо ниво или не?
Писането за мен е едно докосване до божественото – ти създаваш светове, макар светове много по-малки и несъвършени от този, в който се намираме в момента. Писането е едно невероятно духовно преживяване.
Като си говорим за божественото, опитвал ли си някога аяхуаска?
Аз не съм пробвал, но имам познати, които правят сбирки поне веднъж в месеца. Като че ли изпитвам малко страх да изгубя контрол на себе си, а и начина по който го правят е много туристически – идва един изгладен шаман и ритуалът почва. По отношение на автоконтрола съм малко консервативен.
От пиенето ми става лошо. Марихуана съм пушил, но на мен цигарите ми оказват по-голям ефект, отколкото тревата. Но докато работя не мога да не пуша и да не пия кафе. Но се стимулирам дотолкова, доколкото да бъда буден.
Вярваш ли в живота след смъртта?
Би било добра новина да го има. Борхес казваше, че ако раят съществува, това би трябвало да бъде една огромна библиотека, из която всеки върви и черпи знание.
Какъв е най-интересният ти спомен от детство?
Бях на 7 години и спях под едно оранжево одеяло, защото имаше световно първенство по футбол и бях за Холандия. Завивах се през глава и си представях, че пътувам из страната на лалетата, а всичко ухаеше на виолетки.
Каква е най-голямата ти екстравагантност?
Не мисля, че правя нещо кой знае колко по-различно от който и да е човек по света. Иначе съм правил няколко пътешествия пеша.
Какво те кара да ставаш от леглото сутрин?
Обикновено знаеш, че те очаква рутината. Но обичам да казвам на студентите си всеки ден да крадат по нещичко за себе си и да го превърнеш в нещо лично твое. Защото докато си в системата, изпълняваш поне донякъде нейните правила.
Какво е твоето вдъхновение?
Желанието да повлияеш за развитието на дадена история. Тогава усещаш божественото, че имаш тази власт, че можеш да контролираш и да променяш съдбите по собствено усещане.
Какви други артисти, освен писателите адмирираш?
Преди бях вманиачен в музиката, сега само я слушам. А като малък исках да кандидатствам в Художествената гимназия и оттогава любими са ми Климт, Магрит, Дали, Хупър, както и много от класическите. Филмовото изкуство също много ми харесва, защото то често е базирано на много стойностни литературни произведения.
