Георги Господинов гостува в Италия по покана на Българския културен институт в Рим и италианското издателство „Воланд”. Представянето на „Физика на тъгата” пред многобройна аудитория в град Гросето се превърна в събитие, а в Международния ден на поезията – 21 март, преводът на стихове на Господинов, направен от проф. Джузепе дел Агата, беше един от акцентите на четенето, организирано от Европейската асоциация на културните институти.

С Георги Господинов разговаря Вера Найденова.

– Разкажете ни за срещата в Гросето?

– От три години публиката там е в постоянен контакт с издателството ми и нашето гостуване беше прието много искрено и сърдечно, беше дългоочаквано. С подготвени, четящи хора. Имахме покана за същата вечер от книжарница на площад „Навона” в Рим, но предпочетохме поканата на малкото градче. Всъщност едни от най-хубавите ми четения, които помня, са винаги свързани с малките населени места – на остров Сардиния, в град Сора.

Даниела ди Сора, моята издателка в Италия, от издателство „Воланд”, разказа за приема на „Физика на тъгата” в Италия. Обикновено една нова книга стои на преден план в книжарницата две седмици, докато сега, четири години по-късно, продължават да излизат рецензии и покани за срещи с читателите. Джузепе дел Агата започна превода още докато беше в ръкопис и именно тук тя беше издадена за първи път на чужд език.

Има нещо много общо между това, което „Физика на тъгата” говори, и чувствителността на италианските читатели. Няма да забравя как в Гросето, пък и преди това в Сора, говорихме дълго за общия ни опит с тъгата, за усещането как живота си минава, за това да си далеч от центъра на този свят. Чувства, които са едни и същи за хората както в градче в България, така и в Италия или Германия.

– А откъде, според Вас, идва тъгата по нашите земи?

– Когато започнах да пиша романа, имах намерението да разкажа за българската тъга, за това, че тя е по някакъв начин различна, особена тъга. По-друга от турското hüzün , от португалското saudade, макар да има общи черти с тях.

Българската тъга е тъга неразказана, много дълго трупана тъга, акумулирана тъга. Тази тъга е обикновено по-тежка, по-непрозрачна, по-трудно изговорима, докато има други места и други народи, където някак си по-лесно говорят за тези неща. В „Kласация на щастието” на „Икономист” през 2010 г. България беше обявена за най-тъжното място на света.

Но тъгата при нас е като че ли тъга на втора степен. При обикновената тъга, носталгията, погледа в миналото е към нещо, което си имал и си изгубил. Това е тъгата на големите империи. Докато българската тъга е по нещо, което никога не си имал, но което знаеш, че си загубил завинаги. Тъга по неслучилото се. Усещането, че не ти си е случил животът, който си искал.

– А не сме ли имено ние хората, които случваме съдбата си? Защо дори и днешното поколение живее с очакването друг да му сбъдне живота?

– Тъгата е нещо, което се предава и по наследство. Не може да имаш тъжни предходници, тъжни родители и ти да си безкрайно щастлив и скъсал връзката с тази тъга на рода. Когато писах романа, осъзнах че тъгата е нещо, което залива Европа и света. Това не е български феномен, тя е универсално чувство и може би това е част от успеха на романа навън. То е персонално и универсално чувство едновременно.

Има и география на тъгата, едни места са тъжни в един век, а други в друг. Има и миграция на тъгите. Част от разговора вчера беше за това, че в романа „Физика на тъгата” действието се развива в малко градче в България, но това е тъгата, която може да се усети навсякъде по света. Универсално човешко усещане.

– Българите, които са извън родината, носят ли със себе си тази тъга?

– Да, разбира се! Всеки носи някакъв свой свръхбагаж тъга, където и да пътува. Героят във „Физика на тъгата” се опитва да се спаси от тъгата, пътувайки. С идеята тя да остане на някой ъгъл, да не мине на някоя граница, да бъде заловена от някой скенер и да я задържат. Тъгата е част от тази невидима контрабанда, която ние пренасяме, където и да отидем.

– Може ли в собствените ни мисли тъгата да отстъпи място на новото, на бъдещето?

– Не е нужно да оставяме тъгата, по-скоро трябва да я преработим. Да превърнем тъгата в източник на емпатия. На конференцията на Кьолнския университет, която започва на 23 март, организирна по повод романа „Физика на тъгата”, голямата тема е „Емпатия и меланхолия”. Да успеем да превърнем тъгата, меланхолията в емпатия, в интерес към другия, в съпреживяване. Това е което можем да направим с тъгата, защото тя не е нещо лошо сама по себе си. Няма да е адекватно, на фона на ужасиите които се случват в един тъжен свят, ние да сме безкрайно щастливи. Тъкмо  чрез литературата, чрез разказването, чрез думите можем да осъществим тази трансформация.

– Как бихме могли ние, българите, да превъзмогнем във всекидневието ни концентрацията върху негативното и да се обърнем към позитивното?

– Да, точно там, във всекидневието, в малките неща, може да се види тази разлика между българите и не-българите. Има други натрупвания, друга култура в отношението към другия във всекидневието. Наречете го възпитание, традиция, ако искате, лицемерие или етикет, няма значение. Но е много важно да спрем да се самоубиваме на всекидневно, битово ниво. Дребните жестове между нас, хората изпълват живота, дори един поздрав или едно „благодаря”. Това е култура. Голямата култура възпитава отношенията между хората. Тук е моментът да благодаря на Българския културен институт в Рим, на Жана Яковлева и Борислава Чакринова за това, че работят всеотдайно за популяризирането на българската култура извън родината. Тук човек се чувства винаги на правилното място, там, където нещата се случват.

– Къде сме ние в библиотеката на световната поезия?

– За българската книга навън е много трудно не просто да бъде преведена, но и да бъде приета, да събуди отзиви, реакция. Трябва да си знаем, че чак голям интерес няма, няма голяма традиция на присъствие на българска поезия или проза в книжарниците на света. Всяко малко нещо, което го е имало, е ценно. Много важно в Италия например е преводът на Радичков. Важно е, че има хора като преводача на „Физика на тъгата” Джузепе дел Агата и трябва да подкрепяме тях и малкото лектори по български език и литература. Не става въпрос за финансова подкрепа, а по-скоро усещането, че зад това стои грижа, любопитство от българска страна. Такива малки неща. И да знаем, че всеки малък успех на българска книга в чужбина събужда интереса, че в тази литература нещо се случва.

– Средата ли определя българите или гените винаги надделяват?

– Аз не вярвам в генното моделиране, човек е преди всичко човек и после друг – българин, португалец, консерватор или либерал. Това, че сме българи не трябва нито много да ни възгордява, нито да ни снишава. Ние сме хора, разказваме истории. Щом съм успял да разкажа истории които вълнуват други читатели - въпреки факта че името ми завършва на –ов или –ев, или е по-трудно произносимо – значи това е отворена врата. Щом филмът на Теодор Ушев „Сляпата Вайша” стигна до номинация за Оскар, значи е възможно. Бих бил много щастлив ако видя в една книжарница малка лавица от книги, която да е изпълнена с български автори. Нашият недостатък и нашето предимство са едно и също – не ни познават.

– Един въпрос за бъдещето. Окото, което гледа в бъдещето, защо е празно? Не сме ли ние тези, които изпълваме със смисъл това пространство? И не сме ли отговорни за това утре?

– Трябва да се освободим от страдателния залог, в който мислим и който идва от предишни времена – нас ни управляват зле, пуснаха ни ток, пуснаха ни парното, пуснаха ни банани. Някой на нас ни направи нещо. Трябва да се случи едно лично ангажиране във всичко, с което се занимаваме и освобождаване от пасивния залог, в който мислим, живеем и в който говорим.

Не са случайни думите!