Разговорът с нея е като възможно най-перфектното селфи, което човек може да си направи с приятел. Докато се снимаш, е приятно, когато гледаш готовия кадър, виждаш щастието „черно на бяло“, а след това сънуваш тази среща. И разбираш, че срещата е била не просто селфи, а кристално огледало – на живота, който ни води. Но накъде ли?...
Анастасия Ингилизова не дава готови отговори. И, слава Богу. Тя те оставя с усещането, че вървиш в правилната посока... Че посоката на всеки човек е правилна... Защото има посоки, които те определят, но повече са посоките, които ние сами определяме.
При нея нещата изглеждат стихийни, но с безупречна моногамност, с блясъка – на съвършената простота, и с (не)възможността да се самоопределиш с една дума, с едно изречение, с разказ или дори с роман. Толкова безобразно е щастието, което носим с ефирни крила и почти никога не можем да изразим еднозначно. Невъзможно дотам, че понякога щастието прилича на феникс. Изгарящ, но възкръсващ. Като една истинска Анастасия, която няма задръжките на обикновения човек – защото има свободата и вярата, по собствените й думи.
Тази Анастасия е доказателство, че сцената и животът трябва да се приемат по един и същи начин – безрезервно. За да може и публиката да приема артиста по този начин – безрезервно. Така е в „Стъпка по стъпка“, в театър „Българска армия“. Там тя е в стихията си – смешна, самоиронична, с усещането за човек-„оркестър“ и „диригент“ едновременно, в един чисто „женски“ спектакъл, който, без да има претенции, е повече от смислен и зареждащ с енергията и посланията си.
В „Дебело прасе“ (Младежки театър) – трагикомедия на ръба на човешката суета, егоцентризъм и съмнително съществуване, Ингилизова не само, че не играе себе си, а напротив – сякаш играе въпреки себе си, с настървение, което я прави още по-убедителна. А крайният резултат е поредният добър комедиен образ.
Анастасия Ингилизова – за театъра и живота, за нейния темпоритъм и мечтите й от ежедневието, за нейната суперсила, за уроците от Крикор Азарян, Тодор Колев и Николай Поляков, и за ... Мими. И още: По-лесно ли си играе със слаби партньори и може ли публиката да бъде изиграна. Оксиморон ли е словосъчетанието актриса с комплекси. В кого и в какво обича да се взира. Кого все още се осмелява да обича. Трябва ли човек да спре да се търси, когато е решил, че се е намерил...
Вярвате ли в имената и какво носи Вашето име? Аз, например, не вярвам на зодии, вярвам на имената. При Вас как е?
- Знам какво означава моето име. Анастасия е възкресение. Затова в тежките моменти винаги възкръсвам. Дотук поне е така...
„Стъпка по стъпка“ е спектакълът, след който ми се прииска да Ви задам много въпроси. Нека да започнем от най-простичкото – какво е за Вас този спектакъл?
- Винаги е голямо изпитание, поради това, че режисьорът Лиза Шопова ми е дала задача, която не ми е лесна. Изискването беше темпоритъмът на героинята да бъде съвсем различен от моя. И в този смисъл, на мен това ми е много трудно. Трябва много голяма концентрация и винаги два-три дни преди този спектакъл аз вече го мисля, минавам си текста – за да не го мисля въобще на сцената. Преминавам си през всички събития – какво означават те за всяка от трите героини и така нататък.. Тоест, аз не спирам да работя – не само на сцената, но и преди това, че дори и след спектакъла...
А какъв е Вашият темпоритъм?
- Мисля, че съм по-бърза. По-бързо взимам решения. Нямам нищо общо с героинята, освен че и двете сме много организирани. Но при мен всяко едно нещо търпи промяна, всяка минута – заради това, че живея с две момчета, а при всеки един от тях темпоритъмът е различен. Правиш си планове за нещо, а те се променят. Докато героинята в „Стъпка по стъпка“ до последно се бори нещата да се случват така, както си ги е представила и както ги знае...
Другото, по което си приличаме, е, че и двете много държим на приятелството. Но в тази пиеса съм водена до последно от Лиза, стъпка по стъпка, наистина. В последните три седмици на репетиционния процес тя промени точно този темпоритъм, начина на мислене, начина на говорене. И за мен това беше много трудно... Но Лиза е перфектна, защото е била актриса дълги години и много добре знае през какво минавам...
По-лесно ли си играе със саби партньори?
- Не. Много по-лесно е срещу теб да седи по-силен партньор. Защото той те тегли, а ти се учиш, контактуваш, опитваш се да си на ниво, откриваш нови неща за себе си, както и за отсрещния. Много по-лесно се случват нещата, когато срещу теб има адекватен човек.
Има ли моменти, в които играете без публика, само за себе си?
- (Замисля се – бел. а.) Почти всеки път се опитвам.... Знам, че има публика, но по-скоро всеки път се опитвам да излизам на сцената и нещата да се случват...
Трябва за мен да е важно, да мина през тези събития и ситуации, проблеми, радости... В този смисъл, не се водя от публиката, и не е важно дали тя ме харесва и какво ще каже. Но накрая е голяма награда, когато тя ми ръкопляска и ми казва „Браво!“. Както казваше моят учител професор Азарян (Крикор Азарян – бел. а.), за да излезеш на сцената, винаги трябва да искаш да кажеш нещо, иначе си загубен...
Това ли е урокът, който няма да забравите от него?
- Да, това е едно от нещата...
А ако говорим за другите Ви учители – Тодор Колев, Николай Поляков...
- Първо, аз никога няма да забравя тези трима човека. Защото те, колкото и да бяха различни, бяха еднакви в нещата, които искаха от нас. От всеки съм взела по много.
При Поляка добре обмислях нещата. От Тодор Колев научих много за изграждането на самия образ и колко важни са детайлите.
Когато отидеш на сцената, трябва да си Мими, казваше Тодор Колев. Тоест, това не си ти, там трябва да се отпуснеш, да полудееш, да ти се случват нещата, а не да гледаш кой си и дали така е добре, и как го казваш...
И за тримата беше важно не как правя нещо, а какво правя и защо го правя. Много се радвам, че се научих да мисля първо за тези неща.
А откъде идва тази Мими, за която аз също съм чувал от Тодор Колев?
- То е като нарицателно. Предполагам, че идва от вицовете за Иванчо и Марийка. Мими... Да се направиш на домат, да се направиш на луд, да се обърнеш с хастара, да не се наблюдаваш...
Оксиморон ли е словосъчетанието актриса с комплекси?
- Актрисата си е актриса. Когато излезе на сцената, се опитва да се превъплъщава. И носи комплексите и положителните черти на героинята си. Иначе ние сме хора и имаме къде по-силни, къде по-малко комплекси. Но чрез възможността да се превъплъщавам в различни образи, си отговарям на много въпроси и много рядко задълбавам...
Успявате ли да вмъкнете мечтите си в ежедневието – на майка, на актриса?...
- Старая се... Да ги следвам и да ги имам... Защото с годините и с опита нещата не са като на 20, нито като на 30. Но винаги съветвам моите деца да мечтаят и да следват. Аз се опитвам всеки ден за нещо да си помечтая и да се опитам да го постигна. Дори да не успявам, вечер, когато си лягам, си казвам: „А, бе, хубаво, че опитах“... Просто е. Човек трябва да опитва.
Трябва ли един актьор или актриса да се ласкае от репутацията на секссимвол?
- На всяка жена й става приятно, когато й кажат хубави думи... Но това въобще не може да бъде водещо. По повод Мими – няма секссимвол. Ти си като този човек, който играеш. Ако се налага да бъде секссимвол, и ти си секссимвол. И е готино, и приятно, когато репетираш, да взимаш по нещо от този човек. Както и да му даваш.
А това да взимаш от другия сила ли е? И въобще, коя е Вашата сила? Коя е Вашата суперсила?
- Че вярвам, когато съм на сцената в това, което се случва. Дори и да има представление, което играя десети сезон, преди да изляза на сцената, си казвам какво искам да ми се случи и вярвам, че ще ми се случи.
Затова суперсилата ми е във вярата и в годините, и свободата, която вече си позволявам да имам на сцената. Тоест, да забравя, че съм наблюдавана от режисьор, от колеги, докато репетирам. И да направя всичко това, което тялото ми, мисълта ми, енергията ми, ми дава възможност. Вярата и свободата...
Може ли публиката да бъде изиграна?
- Има една голяма лъжа, която тръгва оттам, че например аз съм Анастасия, ама ме гледаш като Паула. В този смисъл, е ясно, че ние тръгваме с това условие...
А когато актьорът не играе, а маркира?
- Значи има лъжа, в такъв случай. Хубаво е, когато се случи магия и ти повярват. Това е различно от лъжа, иначе другото се случва на всеки. Всеки има такива моменти, но когато стане практика, няма смисъл да се качваш на сцената. По-добре се занимавай с нещо друго. Защото, първо, е неуважение към теб, към партньорите ти, към режисьора и към публиката. Но всеки си има морал и всеки си знае...
В кого или в какво обичате да се взирате?
- Обичам да се взирам в хората. Много обичам да се взирам в природата. Много! Обичам да наблюдавам дърво, да седна на поляна и да гледам коя трева каква е, откъде ще дойде птичката. Това е може би най-големият ми релакс.
Обичам да се взирам и в... (Замисля се – бел. а.). Нали знаете, как човек понякога нещо си измисля... Ако нещо се случи, докъде би могло да стигне. И, фантазирайки си някаква история, си ненаситен да разбереш докъде би стигнал ти самият в тази история. Аз лично много си съчинявам. Явно, така си почивам...
А това приказки ли са?
- Да. Свят, който започва и приключва в моите фантазии. Явно, сцената не ми стига (Смее се, а след това се замисля – бел. а.). Обичам да се взирам в децата си... Буквално. Да ги наблюдавам дълго време, кое как диша, как се движат, как мислят, как ходят... И отделно се взирам в техния начин на живот, и се опитвам да го разбера или да се върна към моя – за да мога да ги разбера тях...
Може ли красотата да бъде красива, без да е съвършена?
- Може, разбира се. И едното е красиво, и другото е красиво. Аз имам някакъв стереотип за съвършено и това ми харесва. Харесват ми минусите на хората, които ги правят съвършени. Защото са човеци, имат красиви души и усмивка, маниер, смях. Това също е съвършенство.
А любовта?... Какво и кого все още се осмелявате да обичате?
- Ясно е, че това са семейството, децата и приятелите. Много ги обичам. Да Ви кажа честно, просто обичам живота такъв какъвто си тече, каквото и да има в него.
Не споменахте театъра....
- Ами... Театърът е другата част от живота ми, така че той е живот. Тоест, животът съм аз, която ставам сутрин. Аз, която плача. На която плачат... Животът ми е прегръщането с детето ми, спора с майка ми или баща ми, или прегръдката с тях, отиването на репетиция.
Животът ми е как минава представлението, какво се случва в него. Всичко това е моят живот и аз го обичам – независимо от стечението на обстоятелствата и нещата, които се случват с нашата държавица. Въпреки това, обичам този живот. Такъв ми се е паднал и аз съм длъжна да го живея.
Останаха ли достъпни радости? И въобще, кои са достъпните радости на една заета актриса?
- Във всичко изпитвам радост. Както и болка. Както и умора. Радвам се, когато репетирам, но понякога изпитвам трудности и голяма болка. Радвам се, когато съм сред природата, а когато я няма, изпитвам болка, че не съм сред нея и ми е тясно...
Когато направя някаква крачка, когато успея да поправя нещо в характера си – тогава изпитвам радост. Защото съм направила нещо, което съм искала да се случи... И, разбира се, че се чувствам радостна, когато близките ми са доволни от мен. Защото те са моето мерило, не ме заблуждават...
Много исках да си поговорим и за липсите в живота, но ще Ви задам съвсем конкретен въпрос в тази посока. Липсват ли Ви несъществуващите сцени, на които сте играла, например, „Ла страда“?
- Да, липсва ми. Беше жесток период. Там се правеха съвсем различни неща. И така остана. Не се разви до края...
Липсват ми и сцени, и актьори. Да, мога да си пусна и да чуя техния глас, или да да ги гледам в някой филм, или в добре записано представление... Липсват ми близки, които ги няма... Много...
Преди две години казахте, че продължавате да се търсите. Приключи ли този период на търсене? И въобще, трябва ли човек да спре да се търси, когато е решил, че се е намерил...
- Много е странно. Ти намираш нещо за себе си, чувстваш се щастлив, и в следващия момент се оказва, че има още нещо, което трябва да намериш... Това търсене продължава по простата причина, че всеки ден живеем и всеки ден се срещаме с нещо, което ни се случва за първи път... То може да е съвсем мъничко, но ти чрез него започваш да търсиш отговор в себе си и как би постъпил...
Ами, търся си се. И мисля, че това е голям плюс... Какво ще правя, когато се намеря? И какво въобще ще намеря? Я, по-добре да си се търся. (Смее се – бел. а.).
И накрая, какво Ви каза Господ днес?...
- (Замисля се – бел. а.) Още можем!
