"Мир, любов и моят крак" – така Филип Жак подписва книгите си. Има специални печати и червена мастилница, които носи навсякъде със себе си. Те са материализираните посланията, които френският пътешественик носи в сърцето си по пътищата и пътеките на света.
Филип Жак носи и адреса си със себе си. Определя се като гражданин на света, а къщата му се събира в двуколката Одисей или на верния му приятел – колелото Фидел.
Пътешественик от 24-ата си година, 52-годишният приключенец е посетил повече от 55 страни и за всяко от приключенията си е написал книги, приходите от които отиват за благотворителната му фондация "Лъч светлина”, която огрява животите на хората, които е срещнал по пътя.
Филип Жак и Одисей гостуваха у нас за фестивала "Дни на предизвикателствата”, в рамките на който французинът представи последната си книга, която проследява пътешествието му от Синайската планина в Египет до Сантяго де Компостела в Испания. История за 12 000 000 крачки в неизвестното, в което се чувства спокоен и сигурен.
Срещнахме се с Филип Жак (за съжаление, без Одисей), за да разберем емоциите зад всяка една от милионите крачки на житейската му одисея.
Обикаляте света от 24-годишен, какво Ви провокира да започнете?
Съвсем в началото тръгнах след прочита на един разказ за пътешествия, когато бях в гимназията. Казах си защо и аз самият не тръгна да опозная света. Потеглих с колело, защото много подхождаше на това, което исках да направя – икономично, екологично и с физическо натоварване.
Доколко по-различен човек бяхте преди да започнете да пътешествате?
На първо място, когато започнах, бях много млад и нямах много опит в живота. Естествено, тези пътешествия ми отвориха очите за света.
Според мен, за да тръгнете да обикаляте света пеш, знаейки, че ще срещнете различни хора, ще изпаднете в различни ситуации, трябва да имате силна вяра в човечността, в доброто у хората, защото може да се наложи да разчитате на тях. Случвало ли се е хората да Ви разочароват?
Като цяло, винаги съм бил добре приеман и имам хубави впечатления от хората. Но, наистина, понякога се случва. Не искам да кажа, че светът е прекалено добър, понякога нещата не са чак толкова добри. Това е заради страха, който често го има в хората – те имат страх от непознатото и понякога и от непознатия, чужденеца, който минава.
Вас не Ви ли е страх от непознатото?
Аз се чувствам спокоен и сигурен в непознатото. Мисля, че с опита в пътешествията може би съм развил нещо като шесто чувство, което ми подсказва в даден момент какво да предприема. Важно е и все пак човек да бъде внимателен в това, което прави. Например да не спи където и да е. Освен това, има и още нещо – имам късмет, живея под щастлива звезда.
Случвало ли Ви се е да изпитате непосредствена заплаха за живота си?
Може би не точно опасност за живота ми, но е имало ситуации, които е могло да свършат лошо.
Като в Турция, например, където един човек, който изглежда си беше пийнал малко повече, просто си търсеше повод да се заяде с човек от Запада и се опита да ме наръга с нож. Един друг млад човек мина и успя да го задържи и така успях да се измъкна.
В Сирия пък ми се е случвало да трябва да наведа глава, защото деца са ме замеряли с камъни. Мисля, че децата го правеха просто от глупост, те не знаеха точно защо. Възрастните тогава идваха да ми помогнат, слизаха от колите си и им се караха.
Явно не Ви е страх от конфликтни зони. Как си избирате маршрутите, по които да потеглите?
Със сигурност, когато една държава е във война, избягвам да минавам през нея. Не търся проблемите, опитвам да ги избегна.
Възможно е местните народи, хората да възприемат различно хората от Западния свят, но по-голямата част успяват да разграничат мен – обикновения пътешестващ човек, от политиците и хората с власт.
Винаги нося със себе си статии от пресата, които разказват за моите пътешествия и ги показвам на местните хора, за да видят кой съм, да се запознаят с това, което правя.
Имайки предвид, че пътувам сам, за мен на първо място писането е начин да споделя това, което ми се случва във всекидневието. Знам, че разказите ми са накарали и други хора да тръгнат да пътешестват. И е много интересно, защото това е един затворен кръг – аз тръгнах да пътешествам, след като прочетох една книга, на тях им се случва, след като прочетат книгите ми. Когато пътешествам винаги вечер попълвам дневника си и след това, като се върна, ми отнема месеци сериозна работа, задълбавам в детайлите и дълбоко в това, което съм преживял и не само всекидневието, но и самото пътешествие вътре в мен и усещанията, които съм изпитал, за да споделя това с хората.
Имате ли си любимо усещане, любимо преживяване, любим момент от някое от пътешествията си?
Имам много такива хубави моменти. Хубави срещи. Съвсем неочаквани срещи, защото няколко минути преди да падне нощта много често аз не знам къде ще пренощувам и имам спомени от много семейства, които са ме приемали за през нощта по целия свят. Не е труден жест да отвориш вратата за чужд човек, но много хора имат проблем с това.
Понякога, като е зима и вървя навън и гледам как комините пушат, казвам „Пуснете ме, аз ще съм в моето ъгълче, така и така топлите помещението, няма да ви преча, просто ще си стоя там”. В такива дни съм бил и при много-много бедни семейства, например в Мексико, където цялото семейство имаше само едно легло и всички деца спяха на него, но когато аз дойдох те държаха аз да легна там, защото съм французин. Аз не исках, отказвах, но накрая трябваше да се примиря. И всички те спаха на земята, за да мога аз да спя на леглото.
Заради всички тези невероятни моменти, реших през 2005-а, че е време и аз да направя нещо за хората и създадох една хуманитарна организация, която се казва „Лъч светлина”. Реших, че средствата, които получа от моите разкази, ще ги дам за тази организация.
Каква точно е дейността на организацията?
Провеждам много конкретни акции, не са просто изпратени пари някъде. Акциите са свързани със срещите, които съм имал на местата, на които съм бил.
Например, първите акции, които проведох, бяха в Мадагаскар, където построихме няколко къщи, изкопахме кладенец.
Понякога става въпрос и за изключително бедни хора, които не могат да си позволят да отидат на училище, защото не могат да си позволят да си купят една блуза. Аз съм много щастлив и се радвам, когато мога, макар и с малко, да помогна на тези хора.
Кръгът ще се затвори, ако семействата в новопостроените къщи, посрещат пътешественици като Вас някой ден...
Ще пробвам да отида маскиран, да видим дали ще ме пуснат (смее се)
Аз мисля, че всички сме еднаква, всички сме от едно семейство. Въпреки че не говорим един и същ език и сме от различни култури, мисля, че има едно нещо, което е важно и което всички преследваме... любовта! Дори хората, които се стремят към материалното и искат да успеят в работата и живота, дори те го правят, за да ги харесват, за любовта.
Накъде поемате след България?
Заминавам за Камбоджа, за да довърша снимките на един документален филм, който започнах миналата година и който показва страните, които прекосява реката Меконг. Доста време ще ми отнеме да завърша този филм, но искам да покажа живота на хората.
Не е изключено да поема и на някое пътешествие, защото пътят понякога ме вика. Казва "Филип, къде си?” (смее се)
Вашата спътница – двуколката, се казва Одисей. В поемата на Омир, одисеята представя приключенията на героя по пътя към дома. Вашият дом къде е и кога ще се приберете вкъщи?
Моята къща е нашата планета. Да, аз съм французин и винаги изпитвам удоволствие да се върна в родината си, но винаги повтарям едно изречение от ливанския автор Халил Джубран, когото много харесвам: „Земята е моята родина, а човечеството моето семейство”. Чувствам се гражданин на света.
