„...когато тялото му е готово да се разболее от всяка болест, нуждата от думи се е завърнала“. (Лорис от „Болест, която (не) съществува“, изд. „Колибри“, 2025)
Джулия Каминито се докосва до връзка, в която е концентрирана една от централните теми на романа ѝ – невъзможността любовта сама по себе си да бъде решение, когато проблемът е структурен, социален и екзистенциален...
Тя „говори“ със суров, честен и дълбоко ангажиран език, без опит за самозащита или украсяване. Саморефлексна, често критична към себе си и към своите герои, привлечена от противоречията, уязвимостта и тъмните зони на човешкия опит – бедност, гняв, психическа нестабилност, чувство за провал...
„Болката е като яйце“... „Празната библиотека приличаше на пустиня на идеите, на бъдещето“... „Всяко кликване е ужас, всеки ужас е следващо кликване“... Конкретен, плътен и телесен изказ, често напрегнат, без сантименталност. Джулия Каминито е автор, който отказва да пише, „за да се хареса“. И тази безкомпромисност сякаш идва от отдавна осъзнатата, но доста тъжна истина, че съвременният писател разполага с голяма сила – но само чрез своето писане, не и в реалния живот...
Джулия Каминито в разговор с Даниел Димитров – за признанието на литературата и на... спагетите, за новата „дясна“ култура, за смелостта на младите италиански писатели, за лъжата, която трябва да бъде разрушена с роман, за разочарованието за и натиска от страна на читателите...
Новината от „последния“ час е, че италианската кухня получи от ЮНЕСКО статут на световно културно наследство. Вълнува ли Ви тази тема, провокира ли Ви по някакъв начин?
- Разбира се. Това е много важно за нас, защото отношението ни към начина, по който готвим, към храната, е съществена част от нашата идентичност. В цяла Италия има толкова много традиционни ястия, които се различават значително едно от друго. Затова смятам, че това е доста важно. Не знам какво точно ще се промени за нас, защото мисля, че италианската храна и без това е много разпознаваема по целия свят. Има толкова много италиански ресторанти, толкова много италиански продукти... Джорджа Мелони (Министър-председател на Италия в момента – бел. а.) направи голямо изявление за ЮНЕСКО, за храната и за всичко останало, а в същото време имаме толкова много проблеми с италианската култура. Храната е единственото нещо, за което сме на едно мнение с десните. Факт е, че храната е добра – това е!
Италианската литература нуждае ли се от допълнително признание?
- Да, така мисля. Извън нашата страна, има голям интерес към нашата литература. Но бих казала, че в момента правителството е наистина крайно дясно. Затова се опитват да създадат своя собствена култура – буквално да я създадат. През последните 10-20 години те не са били особено ангажирани с културния живот. Така че в момента в Италия не съществува автентична дясна култура. Но се опитват да я пресъздадат, да я променят и да я наложат в рамките на книжните панаири и фестивалите. Тези дни имаше голям конгрес на дясната партия, наречен Atreiu, на който бяха представени много книги. Но това са странни имена, странни хора, които не са добре познати в Италия. Така че в момента има много конфликти между истинската италианска култура, която е високо ценена извън Италия, и правителството.
Тази „дясна“ култура не съществува или не представя Италия такава, каквато е?
- По някакъв начин, тя не съществува. Мисля, че това е много, много голямата разлика между стария фашизъм и новия фашизъм. Старият фашизъм имаше своя собствена култура. Имаше, например, дясна архитектура. Имаше и литературни течения, които бяха много близки до дясната партия. Самият Мусолини беше запален читател и произхождаше от социалистическата партия, която беше много близка до анархисткото движение. Този тип общество беше силно свързано с четенето – на всички политически манифести.
В момента, нашата дясна партия никога не е била ангажирана с културния живот след Втората световна война. Напълно в друга сфера на интереси е. Ако помислим за Берлускони – той изобщо не се интересуваше от културния живот. Може би се интересуваше от телевизията, от киното или от икономиката, от вестниците, но не и от това каква култура присъства на фестивалите, книжните панаири и в издателствата. Така че в момента има едно странно състояние. Правителството прави много изявления и е наистина агресивно към нашата литературна култура, към издателствата ни, книжарниците и всичко останало. Защото те казват: „Това е просто лява култура. Те имат монопол“. Това според тях е „истинската култура“ – по-традиционна, по-историческа. На практика те измислят нещо. А нашата истинска интелектуална култура и културата на издателствата ни не е просто лява. Тя е дълбоко антифашистка. Защото най-големите ни писатели са били антифашисти. Най-големите ни издателства са създадени след Втората световна война, като отговор на 20-годишното присъствие на Бенито Мусолини. Затова ситуацията в момента е наистина много трудна. Те се опитват да наложат много десни идеи – неща срещу различието, срещу имиграцията, една затворена представа за жените, за труда. Това е много агресивно. В Италия в момента ситуацията не е лесна.
„Избирам съдбата на всяка дума, на всеки отчаян или радостен момент, установявам възходящата или низходящата парабола на живота, шоковете, загубите, моментите на отмъщение. Няма друг възможен начин да направя това, освен чрез писане“, казвате Вие през 2023 г. Това ли е най-голяма сила на един писател?
- Мисля, че да. Чрез художественото писане разполагаме с една голяма сила, която е невъзможна в реалния живот. Възможността да решаваш всичко, да можеш да решиш началото и края, да решиш съдбата на всички герои, да им измислиш имената... Можеш да решаваш и можеш да се върнеш към части от нашата история. Можеш да вкараш нещо напълно сюрреалистично в една много конкретна история. Можеш да направиш всичко, когато пишеш! Точно затова писането е толкова важно за мен. Защото за мен, както и за всички, е много трудно...
Много е трудно да живееш в нашия свят и да виждаш толкова много неща, които не можеш да промениш. И да имаш усещането, че е невъзможно да повлияеш на нещо ужасно, което виждаш. Нещо, което се случва в собствената ти страна, и което искаш да промениш, или дори да направиш революция. Но можеш да направиш революция вътре, в собственото си писане. Можеш да пишеш за революция. Затова мисля, че писането е толкова силно.
Струва ли Ви се, че младите италиански писатели говорят по-смело за болката, травмата и политиката, отколкото предишни поколения?
- Мисля, че в момента в Италия има много книги за травмата и за психологическите проблеми. Разбира се, ние се опитваме да пишем за нашето поколение и за трудностите на нашето поколение – за нашето психическо състояние, за живота ни, за работата ни и за факта, че всичко е толкова трудно за планиране в бъдещето. Сякаш се опитваме да разберем какво ще правим занапред. Озовахме се в свят, който не беше подготвен за нас. Учихме много. Искахме да имаме творчески кариери или да работим в културния живот. И в един момент разбрахме, че това няма да стане просто така. Трябва да се борим, за да имаме това, което искаме. По време на тази борба има много стрес, много липса на признание, много недоверие, много психични заболявания. Затова мисля, че моето поколение се опитва да говори за тези неща повече и на по-висок глас. Защото преди 10 или 20 години за психичните заболявания не се говореше толкова много – поне при нас, в Италия. Не знам как е било навън. Сега тези теми присъстват много силно в литературата ни.
Това означава ли, че има лъжа, която обществото около Вас повтаря, а Вие бихте разрушили с роман?
- Да. Когато бях малка, имаше една представа за нашето бъдеще – че ако учим много и се ангажираме сериозно с образованието си, ще имаме по-добър живот и можем да правим каквото искаме. Така че, ако учиш всеки ден, ако учителите те оценяват, ако си сериозен и ангажиран, един ден ще получиш работата, която искаш. Но вече не е така в нашата страна. Много мои приятели са учили толкова много, имали са магистратури, дипломи, още магистратури… И нищо не се е случило. Затова мисля, че това е голяма лъжа за нашето поколение.
В момента новото поколение е толкова ангажирано със социалните мрежи и с възможността да печели пари чрез тях. Защото пътят „Учи и ще имаш добър живот“ вече не е наличен. Затова, разбираемо, те са привлечени от възможността да си подобрят живота чрез социалните мрежи. Възрастните вече не казват на децата си: „Не се занимавайте със социалните мрежи, а учете, защото обществото ще ви даде добра работа“. Това е наша вина, на обществото ни...
Като човек и писател с отношение към темата, не смятате ли, че литературата понякога прави бедността по-романтична?
- Това е нещо, което живо ме вълнува. Защото съм писала много за бедността. Писала съм много за икономическите трудности и наистина се опитвам да не ги романтизирам. Например, във „Водата на езерото никога не е сладка“ говоря за бедността и за невъзможността една млада девойка да има това, което другите нейни връстници имат. И за факта, че майка ѝ много се бори да сложи вечеря на масата. Опитвам се да го направя по начин, който изобщо не е романтичен. Защото Гая, главната героиня, е много агресивна, не иска да бъде бедна. Мисля, че в това няма романтика. Фрустрацията от бедността в такъв период от живота е огромна, когато живееш в общество на масовото производство, а в социалните мрежи виждаш много неща, които искаш да имаш, но не можеш. Затова тя живее с чувство на завист и е адски ядосана на другите, и на собственото си семейство. Това е начинът, по който се опитвам да пиша по темата за бедността днес...
Имате ли усещането, че читателите Ви очакват силни емоции? Усещате ли натиск от тези очаквания, когато пишете следваща книга?
- Не. Опитвам се да следвам собствените си идеи. В момента пиша третата книга от тази поредица, след „Водата на езерото никога не е сладка“ (L'acqua del lago non è mai dolce, 2021 – бел. а.) и „Болест, която (не) съществува“ (Il male che non c'è, 2024 – бел. а.). Те са като малка сага. Говорят за моето поколение, за едни и същи теми, но в различни периоди. Този проект е в главата ми от дълго време и искам да го завърша. Защото в тази нова книга имам нужда да кажа още нещо.
Всеки писател трябва да следва собствените си идеи. Само така можем да бъдем такива, каквито сме. Мисля, че читателите ще оценят факта, че сме искрено ангажирани с това, което пишем, а не че пишем нещо, за да се хареса на хората. Затова имам този проект и искам да го продължа. А след това ще мисля за нещо друго. Когато написах „Болест, която (не) съществува“, знаех, че е наистина тежка книга. Но трябваше да я напиша...
Ако трябва да признаете един свой порок, който пряко влиза в книгите Ви, кой би бил той?
- Вкарала съм много от собствените си пороци в книгите си. И абсолютно разпознавам като свой порок упоритостта – като тази на Лорис (Главният герой в „Болест, която (не) съществува“ – бел. а.). Той иска да работи в издателство, да се занимава с четене, въпреки че всички го съветват да си намери „истинска“ работа, тъй като това не е работа, а загуба на време. Той обаче е упорит и държи на своето. Разпознавам се в тази идея, която понякога може да изглежда сюрреалистично. Мисля, че няма „истинска“ работа, а такава, която искаш да вършиш в собствения си живот.
Какво Ви тревожи повече – да разочаровате себе си като писател или да разочаровате читателите?
- Да разочаровам себе си... Защото, ако съм разочарована, нямам реалност, нито представа какво ще напиша. Може би, ще има читатели, които ще бъдат разочаровани от някоя моя книга, но ще има и други, които не са... Читателите са различни – и в цяла Италия, и по целия свят. Все ще се намери книга, която да е подходяща за част от тези читатели. Ако пиша, мислейки за това кой ще ме прочете, ще усложня собствения си живот и собственото си писане по лош начин. Затова е по-добре да се съсредоточа върху самото писане. Ако искам да напиша нещо, трябва да бъда в мир със себе си.
През 2021 г., когато печелите наградата Premio Campiello, номинирана сте за Strega и сте удостоена с алтернативната Strega Off, казвате: „Светът на книгите е труден и странен“. Кога за последно имахте това усещане?
- Всеки ден. Защото светът на книгите в Италия е такъв. В момента, в Италия има масово и прекомерно производство на книги, и е наистина трудно. Защото може да има някои наистина добри романи, които няма да бъдат прочетени в цялата страна. За тези книги няма интерес. И може би, има много лоши книги, които са на върха на продажбите. Затова казах, че за мен е важно да се фокусирам върху себе си. Защото, разбира се, не знаеш какво ще се продаде. Дали книгата ще се продаде или ще изчезне – не е ясно. Просто трябва да пишеш... Странен е светът на книгите... Всеки ден.
Caminito на испански означава малка пътека. Имате ли своя пътека в гората, за която никой не знае?...
- Искам да имам и мисля, че имам такава... И това е писането. Защото чрез него мога да изразя неща, които не мога да кажа аз самата. Така стигам до някои от най-дълбоките си идеи и най-дълбоките си чувства – и гневната, агресивната част, и нежната част, и всичко останало. Мисля, че това е моята малка пътека, моят малък път...
Можете ли да я опишете тази пътека? Къде се намира? Романтична ли е или не е толкова романтична? Зелена ли е, жълта ли е? Опасна ли е? Кой е сезонът?...
- Мисля, че е през зимата. Защото всички неща, които съм писала, са като… Движа се по студени места, просто за да намеря малки неща, които са неочаквани. Например, когато говоря за миналото на собствената ми страна или за нашия съвременен живот, газя в снега и намирам малки неща, които вече са там и са зелени, дори ако навън е студено... И това в никакъв случай не е безопасна пътека...
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Упорита.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича почтеността.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
