Той започва да чете биографии, когато е на осем. Днес е признат за един от най-добрите животописци на Леонардо да Винчи, Галилео Галилей, Хенрик Ибсен, Едвард Мунк, Микеланджело да Караваджо... Най-новата му книга е роман за свети апостол Павел.
Атле Нес е роден през 1949 г. Той е писател, историк и изкуствовед. Освен биографии, повечето от които са издадени на български от „Изида“, пише романи, книги за деца, документална проза и есета. Носител е на няколко литературни награди, сред които и най-голямата в Норвегия – „Браги” (за Galileo Galilei, When the World Stood Still, 2001).
Днес не се доверявам на биографии, защото всяко биографично писане е тълкуване, освен това, биографите преписват един от друг и, ако има някаква грешка, тя се мултиплицира по-натакък, казва той. Признава, че е писал неща, които не са верни, но то е, защото по-късно са били открити нови факти.
Атле Нес – за недоверието към биографите и за страха от личностите, за които пише, за войната и защо сега авторите сега не трябва да посягат към тази тематика. И още: Би ли написал биография на сериен убиец. Дали героите на неговите книги се опитват да му налагат цензура. Забранена ли е фантазията. Чувства ли се човек на своето време.
Коя е първата биография, която прочетохте?
- (Смее се – бел. а.) Трябва да помисля... (Замисля се – бел. а.). Когато бях момче, в Норвегия излязоха биографии на норвежки спортисти. Така че първо прочетох биографията на един състезател по ски бягане. Казваше се Мартин Стокен (Мартин Стокен, 1923-1984, се състезава на няколко олимпиади, завършва четвърти през 1948 г., а през 1952 г. печели сребърен медал; има пет национални титли – бел. а.).
Сега, като ме питате, си спомням много добре, че получих книгата като подарък за Коледа. Може би, бях на осем години тогава. Четях постоянно от нея...
Бил сте малък, но все пак, доверихте ли се на 100 процента на тази биография?
- Да, тогава се доверявах на всичко, което пише в книгите.
А днес, когато четете биографии...
- Не, днес не се доверявам (Смее се – бел. а.). Защото знам две неща. Знам, че всяко биографично писане е всъщност тълкуване. Вземаш един дневник, примерно – на Едвард Мунк, и в него са написани, може би, четири реда, които ти трябва да тълкуваш.
Второто нещо е, че биографите преписват един от друг. И, ако има някаква грешка, тя се мултиплицира по-натакък.
Как се отнасяте към недоверието, което, със сигурност, сте получавал и по отношение на Вашите биографични творби?
- Това е част от работата. Човек винаги трябва да може да коментира, да обсъжда. Зная, че съм писал неща, които не са верни. Защото, след това, по-късно, са открити нови факти.
Вашите биографии са посветени на личности, които не са сред нас. Някога страхувал ли сте от хората, към които сте посягал да пишете?
- Не се страхувам. Подхождал съм винаги с респект – към всички тези мъже, за които съм писал. За съжаление, писал съм само за мъже...
Казвате, че най-интересно е най-малко познатото. Но Вие пишете за личности, които са познати на всички. Имал ли сте изкушение да разкриете нечий абсолютно непознат свят?
- И да, и не. Би било интересно да се намери значима личност, за която не е писано толкова много. Да се издигне на пиедестал или просто да се насочи вниманието към този човек. Това е интересна идея... Но при това положение, по-скоро, бих написал роман.
Фантазията не трябва ли да е забранена за един биограф?
- Не (Усмихва се – бел. а.).
Не би трябвало да е забранена, защото човек трябва да използва фантазията си, за да си представи живота и хората, които са го заобикаляли, обстановката, в която е живял, епохата като цяло. Биографът трябва да се вживее в живота на този човек. Но, когато започне да пише – да, трябва да се абстрахира от фантазията си.
Защото може да му изиграе лоша шега...
- Да, и аз мисля така... Чел съм биографии, които не искам да назовавам сега. Там фантазията е изиграла лоша шега...
Биографията на Едвард Мунк е писана по поръчана, но скоро се превръща за Вас в нещо като мания. Две години и половина живеете с Мунк, понякога дори го сънувате. Споделете един от тези сънища...
- (Смее се – бел. а.) Не си спомням много сънищата. Виждах го отдалече в съня си, но не сме разговаряли. Просто го виждах отдалеч... Може би, на улицата, може би – в ресторанта. Не си спомням... Беше така, че просто си вървя по улицата и изведнъж той се появява.
Това бяха сладки сънища или кошмари?
- Не беше кошмар, но беше разочарование. Събуждах се бързо, веднага, щом го видех в съня си – затова съм разочарован.
Агресивен, саморазрушителен и пиян развратник като Караваджо създава гениално изкуство. Какво е Вашето обяснение като биограф за този антагонизъм – между човека и твореца. И как изкуството надделява над чисто човешките слабости?
- Различно е при всеки един човек на изкуството. Повечето от тях просто виждат света по свой начин. Той трябва да има самочувствие и да си вярва, че начинът, по който вижда света, е правилният начин.
Караваджо е виждал ежедневния живот в Рим. За своето време, апостолите също са били обикновени хора. Затова той си е казвал, че ще ги рисува като такива. Има един детайл, който събуди много внимание по времето на Караваджо – че някои от тези свети личности, всъщност са били с мръсни крака. Той ги е рисувал като обикновени хора, които вървят по улицата и краката им се цапат...
Но светците по онова време не трябвало да се рисуват по този начин. Така че той е бил критикуван за това.
Бихте ли написал биография на сериен убиец, който е бил добър човек, докато не убива…
- Не (Смее се – бел. а.). Както в романа, така и в биографията, трябва да има конфликт. Иначе ще стане скучно.
„Писането ми създава илюзия за свобода, че сам съм си шеф“, са Ваши думи. Нека не Ви прозвучи странно, но случва ли се героите на Вашите книги да Ви налагат цензура? ...
- Хубав въпрос (Замисля се – бел. а.). Опитвам се да не го позволявам това нещо. Но е трудно да се каже какви импулси ти въздействат, докато седиш и пишеш. Така че аз не се оставям да бъда цензуриран, но може да се случи...
Коя от личностите, за които сте писал, бихте искал да напише Ваша биография – ако това можеше да се случи?
- (Смее се – бел. а.) Галилео Галилей.. Би трябвало да е той. Защото е бил много прецизен. Бил е и много добър писател. Той е почти първият, писал на италиански, а не на латински. Защото е искал да бъде достъпен за хората и да го разбират.
Вие самият чувствате ли се като човек на своето време?
- Чувствам се добре в моята епоха. И, както много други хора, си мисля, че младежките ми години са били най-хубавите на света.
Имате роман, посветен на Втората световна война. Бихте ли се върнал към тази тематика отново и сега, когото тя е актуална?
- Не бих се върнал сега, защото войната е прекалено близо. Необходима е дистанция, за да осмисля нещата.
Този роман, за който споменахте, е опреди три-четири години и, за съжаление, е толкова актуален и днес.
С годините, по-често или по-рядко, се случва да редите пасианс?
- Трябва ли да отговарям на този въпрос (Смее се – бел. а.). За съжаление, прекалено често ми се случва.
Очаквах да получа друг отговор, защото знам каква е причината да редите пасианси…
- Да, за съжаление се случва. В момента се опитвам да комбинирам една историческа личност със съвременната ни епоха, но не се получава много добре. Ужасно е трудно. Все още, не ми се получава. Само пиша и хвърлям...
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича книгите, природата и другите хора.
