За себе си казва, че е и мъж и жена. Била мъж, когато трябвало да се мобилизира и снима военни конфликти по целия свят, а жена, за да улови най-емоционалните кадри. Тя се казва Кристин Спенглер и е еднo от най-големите имена във фотожурналистиката.
На пръв поглед Кристин Спенглер прилича на дама, с която може да си говорите за мода, лукс и разглезен живот в Париж. Но зад визията й, която напомня героиня от роман на Скот Фицджералд, се крият куршуми, бомби, очи на невинни хора, пълни със страх, и километри ленти, на които Кристин Спенгрер е запечатила едни от най-опасните конфликти през XX век.
Родената през 1945 г. в Елзас, Франция Кристин Спенглер снима в Чад, Северна Ирландия, Виетнам, Камбоджа, Ливан, Западна Сахара, Кюрдистан, Никарагуа, Косово, Афганистан, Ирак, Иран. Снимките и заемат място на страниците на едни от най-престижните издания като „Пари мач”, „Тайм”, „Нюзуик”, „Ел паис”, „Ню Йорк Таймс”. През 2002 г. е избрана за Жена на годината.
Твърди, че само жена може да улови кадри като нейните: „Това е едно много тъжно лице на войната. Вижте тези малки момчета в Камбоджа. Невинни и щастливи плуват в реката. И два часа о-късно бащата на едно от тези деца е убит. И то плаче, вижте го. Плаче от СЪРЦЕ. А В Азия така плачат само децата. Възрастните никога не плачат. Там вярват, че трябва да сдържиш емоцията си. Но само защото е дете, то си позволява да излее цялата болка. И не ме видя, че го снимам. Не го смутих. Аз съм много дискретна, когато съм зад обектива. Скрих се зад едно дърво и направих само една снимка. Детето не забеляза. Успях да уловя голям контраст”.
Разказва, че започнала да снима случайно. Нейният брат бил моден фотограф. Двамата заминали на пътешествие в Чад. Там Кристин видяла двама въоръжени войници, които отивали към битка, хванати за ръце. Пожелала да заснеме тази гледка. Това било началото.
„Да ме извиняват мъжете, но само жена може да се справи в подобни ситуации. Научих се да бъда и мъж, и жена. На бойното поле се държах като мъж. Аз съм силна и психически и физически. Не ме е страх. И започвах да снимам като мъжете, казвах си „Ето този кадър го иска „Тайм”, „Пари мач” или „Лайф". Улавях цялата жестокост на войната. И след като заснемах тези снимки, си казвах: Сега ще снимам снимките, които докосват сърцето ми като жена. И точно в този момент открих жената, която чисти обувки, децата в реката и така откривах най-ценните си кадри. Със женското си сърце, не с професионалните очи”, смята тя.
Като „дебютант” се оказва в разгара на конфликта в Ирландия. Вижда деца в карнавални костюми и британски войници: „В Северна Ирландия деца носеха бомбите. И в този момент аз бях готова и с моята камера заснех момента, в който войниците започнаха да тършуват децата, а те да им се присмиват”.
Докато работила в Северна Ирландия се запознала с легендарния фотограф Дон Маккълин. Той станал неин ментор и я посъветвал да не работи като фрилансър, а да покаже снимките си на „Пари мач”. Кристин послушала съвета му, впечатлила главния редактор на изданието и бързо се превърнала в човека им за снимки от горещи точки: „Никога не съм се страхувала. Не се страхувам от войната. Ако ми кажеш „Ще умреш след десет секунди” и окото няма да ми трепне. Не се страхувам от войната”.
Плаши се от това, което се случва с колегите й в конфликтните точки: „По мое време никой не стреляше по журналистите. Можеше да умреш от бомба, от ракета но никой не стреляше по теб. Аз дори нямах прес карта. Ходех навсякъде - във Виетнам, в Камбоджа, в Северна Ирландия хей така”.
Имала даже фалшива прескарта от „Лайф”, която й вършела работа… докато списанието наистина не изпратило човек в Северна Ирландия.
Отдадена на професията си Кристин, се е отказала от много ценни моменти в личния живот .Не съжалява, защото е намерила голямата си любов – обектива: „Най-близките ми колежки фотографи от Франция вече на са сред живите. Никоя от нас не се омъжи. Имахме много любовници, но никоя не се омъжи. Как да се омъжиш, да имаш деца и от "Пари мач" ти кажат „Отиваш в Ирак след час”? Но ние бяхме много силни и смели”.
Освен че е жена, която не се страхува от смъртта, Кристин имала и друго предимство – снимала, облечена с хиджаб. „Беше много трудно в Афганистан. Със седмици се лутах по планините, за да снимам човешки същества. Снимах само камъни. Не ни даваха да снимаме, хора, кучета, жени, деца. Най-забранено беше да снимаме жени. Но вижте какво заснех. Само защото съм жена, облякох хиджаб и влязох в болницата. Началникът на болницата беше жена, испанка и тя каза, че е съгласна, дори иска да снима вътре в болницата, защото това ще е добре за работещите там . А и светът да види какво са им причинили талибаните. (...) И така пристигнах там заедно с още 150 жени, които отиваха в болницата за ваксинация на децата им. Влязох с тях, така че талибаните не ме разпознаваха. Слях се жените. Директорката ми предложи тя да ме представи като неин личен фотограф. Все едно работя за „Лекари без граници”. И така аз влязох, свалих си хиджаба, защото с него не мога да снимам. Снимах, но не помолих нито една жена да свали нейната, защото не исках да имат неприятности след като си тръгна”.
Не й липсва онова време. Заета е непрекъснато и днес. Безценни кадри открива навсякъде: „Вижте тази снимка. Млад емигрант от Афганистан в мигрантския лагер, наречен „Джунглата", край град Кале във Франция, ме погледна с тези красиви очи. Погледна отвътре, от палатката си, насред калта. Беше изрисувал убежището с бели гълъби. Представяте ли си. Видях този контраст в снега, в дъжда. Насред калта. Хора, които ядат по веднъж на ден, насред безнадеждността са си изрисували палатката бели гълъби. А за мен това е драматично, колкото, да снимаш бомби. Трябват ти само очи”.
Как би описала живота си с една дума? „Страст”.
