На улица „Овче поле” 116 в София се намира къщата-музей на Христо Смирненски. Пред олющената сграда е паркирана червена лимузина. По нея може да се ориентирате. Табела няма. На парче картон, с което е запушен един от счупените прозорци, някой е написал с химикалка: „Дома на гениалния ни поет Христо Смирненски. Срамно е това, в което се е превърнал”. Музеят е затворен преди 10 години, защото сградата е опасна.
Имаме среща тук. С писателя Георги Господинов. Той идва за пръв път. Разговаряме в празна стая, някога обитавана от Смирненски и семейството му, която сега е с мухлясали жълти стени, мръсни бели пердета и падаща мазилка от тавана. Там, на гърба на надписа за срама.
Как се чувствате тук?
Мислех си, че ако всъщност, ако се запази така, ще има доста смисъл. Това наистина е музей. В момента това е един невидим музей на пълното отсъствие на памет и на съсипните изобщо, които се намират. Това е истинският музей. Много адекватен впрочем на това, което е отвън, и на това, което е по улиците, и на това, което е в двора... В кръга на горчивата ирония мисля, че истинският музей е това. Това е истинският музей на нашата памет. Дори не става дума конкретно за Смирненски, а изобщо за памет за култура, памет за хора, човешка памет. Та, така, това е музей. Това е музей на съсипнята и човек се чувства тежко и студено.
Възвратима ли е тази съсипня?
Все по-трудно възвратима и това е другото, което трябва да си кажем честно. Ако ние сме тук за това, да обърнем внимание и някой де са сепне, да се събуди, пък и бизнесът, ако щете, да дойде да оправи, но с всяка минута е все по-трудно възвратимо, това трябва да кажем. Това, че този музей не действа поне 10 години, ако за всяко предприятие прекъсне за 10 години, и вестник, и медия и каквото и да е, след това е почти невъзможно да бъде съживено отново.
Така че с всяка минута, с всяка година тук ще става все по-трудно възвратимо, защото ще се изгуби. Паметта се губи, смисълът се губи и ако това след 20 години го вдигнем и го реновираме, може да няма кой да идва. Кой да помни, че тук е живял един български поет, който е много важен за българската литература?! Да, все по-трудно става с всяка минута. Паметта е изобщо летливо вещество, тя лесно се изпарява, така че няма за кога да чакаме.
Но нека кажа това - по-големият проблем наистина не е в базата, не е в това, а в събуждането на интереса. Те са навързани нещата. Ако не будиш интерес към тези фигури, към тези автори, какъвто и музей да им направиш това няма да проработи.
Как можем да събудим интереса? Тези, които имат къщи-музеи, са класици, те се изучават в училище, всички ги знаем.
Да, да така е. Би трябвало да е непрекъснат. Би трябвало този интерес да е жив. Зависи от учители, от преподаването... Но аз си мислех, когато идвах насам, нещо. Има български поети, които нямат къщи, които са на ръба на бездомността, като Александър Вутимски да речем, който е живял в една барака в парка, в Докторската градина. Какво правим с тях? Значи не е въпросът до дома само.
Мисля, че може много да се направи. Хората са мислили за това. Един маршрут из София на местата, които са свързани с българските писатели, например. В Берлин, например, или в Париж, навсякъде има такива книжки, които ако искате да тръгнете по следите на любимия си писател – къде е обичал да ходи, къде е обичал да сяда... Къде Вазов си е обядвал или си е разхождал из пипиниерата, ето такива неща мисля, че са интересни и могат да провокират хората.
Трябва обаче ние всички да сме се разбрали, че е ценно и важно да се занимаваме с културата, че за нея не се скъпят пари и че тя не е последна точка в програмата на всички партии, и българските творци не се канят по 24 май и 3 март само да кажат нещо умно.
Защо омаловажаваме това, което имаме, според вас?
Дълъг отговор. Ние не го омаловажаваме, понякога, напротив, ние се бием в гърдите за неща, които нямаме много заслуга. Тук е между срам и гордост цялото положение, защото не сме спокойни хора. Не сме си изработили това спокойствие на човека, който знае какво е имал, прочел си е миналото и от тук спокойно може да каже – ето с това аз мога да се идентифицирам, с това не, но за това спокойствие се иска работа, натрупване, а при нас всичко е на къси отсечки.
Защо продължаваме да си говорим колко е важна културата, а всъщност това й е музеят? Като под говорим нямам предвид ние с вас двамата, а така на едро ...
Това е проблемът, че си говорим на едро... Защото културата наистина е важна. Тя е всекидневно нещо, ако махнем всички патетични неща празнични, програмни и така нататък. Културата е всекидневно нещо. Ето тук ни е най-тънък пластът. Нашият пласт култура и тази къща го показва и музеят на Яворов, и улиците, по които ходим, защото те също са култура. Начинът, по който се мразим, също е култура.
Как и защо поводи за национална гордост са оставени да се съсипват и кой носи отговорност за това? Гледайте филма на репортера Марина Евгениева и оператора Иван Филчев "Музеи на думи" в bTV Репортерите в събота, 14 февруари, от 19.30 часа!
