„Моята работа не е да бъда честен и искрен, а да измислям истории и да ви лъжа...“ (Арно Деплешен, 2026).
Неговите филми изглеждат като болезнено откровени автопортрети, но зад тази привидна изповедност винаги стои внимателно изградена фикция. Един от най-разпознаваемите автори на съвременното френско кино десетилетия изследва крехката граница между личната памет и литературната конструкция, между семейната драма и жанровото кино.
Вдъхновен както от романите на Филип Рот, така и от кинематографичната свобода на Джон Касаветис, той създава свят, в който персонажите се връщат, историите се пренаписват, а истината винаги остава подозрителна.
Определян като „литературен“ в киното си, той всъщност отказва да бъде напълно искрен... Защото за него изкуството не е признание, а изобретение. „Аз не съществувам, аз съм само един театър“ – този цитат на Рот би могла да служи като ключ към филмите на Арно Деплешен – фрагментарни, противоречиви, дълбоко човешки.
Така е и с „Два рояла“ (Two pianos, 2025 – бел. а.), част от програмата на 30-ия „София филм фест“ (12-31 март 2026). Филм за това как човек не живее един живот, а няколко, и как киното може да ги събере, дори когато те си противоречат. Филм за среща, която отприщва силна емоционална криза, за любовта като нещо незавършено, болезнено и почти невъзможно, за „двойничеството“ и за това как различните версии на самите нас (минало, настояще, възможни животи) съществуват паралелно. За идентичността като нещо нестабилно и измисляно, за изкуството като единствено убежище и за двете пиана – два живота, два избора, две версии на героя – миналото и настоящето „свирят“ едновременно, но не винаги в хармония... Сякаш всичко е конструирано в пълен безпорядък, но е съвършено...
Арно Деплешен разговаря с Даниел Димитров – за актьорската интимност, семейните конфликти и неочакваните български следи в работата му, за границите на искреността, за киното като форма на измисляне – на истории, на герои и, в крайна сметка, на самия себе си...
Филмите Ви често изглеждат болезнено лични, но никога напълно изповедни. Къде минава границата между автобиография и литературна конструкция при Вас?
- Преживях много силен литерарен шок, когато бях 24 години, четейки романите от Филип Рот, американски писател, който в книгите си разказва за себе си, като понякога се осмива, понякога се възвеличава...
Когато правя филм, искам от актьорите да ми показват не технически умения, а нещо от своята интимност, от своите срамни тайни... И тъй като аз съм добър ученик, се опитвам да правя това, което искам от тях, и да споделя с публиката нещо от моите тайни.
За един режисьор връщането към едни и същи персонажи през годините начин да „продължи“ живота им ли е или своеобразно връщане към собственото минало?
- Аз като зрител обичам жанрови филми. Първият ми филм La vie des morts („Животът на мъртвите“, 1991 г. – бел. а.) беше за приятели, които се събират покрай свой близък, опитал да се самоубие и в болница. Докато работех с актьорите си тогава, има казах, че това, което снимаме, е уестърн, защото уестърнът се гради именно върху мъртви хора, примерно, някакви индианци. В случая беше нещо подобно, защото това е семейство, което се събира в семейния дом, и там са преследвани от призраци. Така че в този смисъл, това е един уестърн...
След това направих два филма, които разказваха за конфрикт между брат и сестра. Първият беше коледна история, а вторият – бергмановски филм на ужасите. Не бих казал точно, че ползвам елементи от собствения си опит и преживявания. Но подобни неща се случват на всички хора. Независимо дали показвам филмите си във Франция или в Съединените щати, след прожекцията при мен идват хора и ми казват „Знаете ли, аз имам подобен ужасен конфликт със сестра ми или с братовчед ми“. Така че ползвайки елементи от собствената си история, аз се опитвам да говоря за вас...
Киното Ви често има литературна структура – почти като роман. Чувствате ли се понякога повече писател, отколкото режисьор?
- Имах един приятел-режисьор във Франция – Филип Гарел. Много е популярен в определени среди. Той веднъж ми каза: „Аз правя филми, защото се провалих като художник, а ти правиш филми, защото не си успял да бъдеш писател“ (Смее се – бел. а.).
Давате ли свобода на актьорите да „пренаписват“ сцените чрез играта си? Променят ли актьорите филма по начин, който не можете да контролирате?
- Ще ми се да е така! Мечтая актьорите ми да импровизират. Много харесвам Джон Касаветис. Има един такъв мит за него – че във филмите му има много импровизация. Но в действителност, това не е така, импровизацията почти липсва.
Ако говорим за Frère et soeur („Брат и сестра“, филм на Деплешен от 2022 г. – бел. а.), например, там имаше една импровизация от страна на Марион Котияр. В един бар тя разговаря с изгряваща румънска актриса, обяснявайки ѝ колко обича брат си. Тя трябваше да ѝ каже „И аз го обичах, обичах...“, но тя продължи да повтаря тази реплика много пъти, което беше нейно си решение.
След това обсъдихме сцената и аз попитах защо го е направила по този начин, а тя ми отговори: „Защото омразата всъщност е една грешка. Това е сбърканото лице на любовта“. Това е!
Страхувате ли се, че ако станете напълно откровен в киното си, филмите Ви ще станат невъзможни за гледане?
- Не, ни най-малко. Защото моята работа не е да бъда честен и искрен, а да измислям истории и да ви лъжа. Ако трябва да разказвам живота си, той е ужасяващо скучен. Аз съм кинолюбител и това, което реално правя, е, че гледам филми и чета книги. Нищо друго не се случва в живота ми. Ползвам елементи от живота си, но се старая да измислям истории, които са доста по-интересни.
Вашето кино се възприема като лично и авторско. Но възможно ли е Арно Деплешен също да е персонаж – внимателно изграден образ, който поддържате чрез филмите си?
- По-скоро предпочитам да конструирам в пълен безпорядък. Човек изобретява себе си в хода на живота си, в момента.
Не мога да не Ви попитам как започна „българската връзка“ във Вашето творчество...
- Българската връзка започна преди много време, когато в Съединените щати снимах един филм, който също беше своеобразен уестърн – Jimmy P: Psychotherapy of a Plains Indian с Бенисио дел Торо. Имах чудесен екип от двама асистенти, които ми помагаха. Единият беше турчин – Атила Юксер, а другият беше българин и се казваше Камен Велковски.
С Камен продължихме да се виждаме и след тази продукция. Той идваше в Кан, вечеряхме заедно и все ми повтаряше „Кога ще напишем заедно филм?“. И сценарият на „Два рояла“ написахме заедно и това даде на писането ми някаква свобода. Защото Камен е истински писател, той не е сценарист.
Толкова съм доволен от резултата, че след три седмици започвам да снимам още един филм, чийто сценарий написахме заедно с Камен Велковски.
Много често, като правя драматични филми, като „Брат и сестра“, и хората ми казват, че колкото и да е бил драматичен този филм, е имало забавни моменти, и кога най-после ще направя комедия... Ето на, това ще е комедия.
Но това е комедия за англичани и американци, които живеят в Париж, и си говорят за техния възлюбен психоаналитик. Филмът ще се казва The Thing That Hurts (Нещото, което боли – бел. а.).
Може би знаете, но Камен Велковски, за съжаление, е абсолютно неизвестен в България...
- Да, знам... Той е напълно непознат в България, защото емигрира много млад в Америка, където работи като сервитьор в ресторанти през деня в Ню Йорк, и е диджей през нощта, в клубовете. След това е асистент на почти всички по-важни американски авторски филми. В днешно време има една начинаеща продуцентска компания и иска само да пише...
Докато сме на „българска“ вълна, бих искал да задам един „шовинистичен“ въпрос. Доста личности с български произход през годините участват активно във френската култура и нейното формиране. Дали някой от тях Ви е повлиял по някакъв начин?
- Кого имате предвид?
Юлия Кръстева, Цветан Тодорова, Жорж Папазов, Кристо, Силви Вартан...
- Чел съм всички книги на Юлия Кръстева. Тя е изключително важна фигура за мен, пък и в новия ми филм се занимавам с психоанализа. Тя е съпруга на Солерс (Има предвид Филип Солерс, писател и есеист, 1936-2023 – бел. а.), който е изключително важен автор за мен, макар и не от български произход.
За Кристо не знаех, че е от български произход, но това е огромен артист, който ценя и уважавам. Познавам и работата на Цветан Тодоров, той е важен автор в лингвистиката. Погледнете възрастта ми, той е от моето поколение – като млади го четяхме, разбира се...
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Ще цитирам Филип Рот, защото започнах с него. Той казва: „Аз не съществувам, аз съм само един театър“.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Киното.
Следвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
