Логичното се случи – в понеделник вечерта в Цюрих Лео Меси вдигна петата си Златна топка за най-добър футболист в света. Съвсем заслужено аржентинецът се наложи над вечния съперник Кристиано Роналдо (който бе носител на трофея в последните две издания на конкурса) и съотборника си от Барселона Неймар. Десетката на Барса беше с основен принос за требъла с титлата на Испания, Купата на краля и трофея в Шампионската лига, а след това, сякаш за да убеди и неверниците, отбеляза още няколко гола по пътя към Суперкупата на Испания и титлата в Световното клубно първенство.
„Футболът е съставен от много завои. Преди една година ние бяхме на път да загубим всичко, а в крайна сметка спечелихме почти всичко. Моето намерение е да завърша кариерата си, където започнах всичко“, каза Меси пред милионната публика и с това едновременно благодари за оценката, показа трезва равносметка и се врече във вечна вярност на любимия си клуб.
Наистина признанието за Меси е съвсем заслужено – за разлика от предишните два сезона, аржентинецът не страдаше от сериозни контузии, а благодарение на партньорите на върха на червено-синята атака, Неймар и Суарес, головете бяха истинска вихрушка. Стигна се до сериозни съмнения в човешкия му произход, а преди сблъсъка между Барса и Юве на финала в Шампионската лига италианската легенда и капитан на „бианконерите“ Джанлуиджи Буфон беше категоричен, че „Меси е извънземен, който се е посветил на това да играе с хора“.
Но точно Буфон дава основание за един малко по-различен поглед към най-престижното индивидуално отличие в света на футбола. За пореден път ще се повторя, че наградата е за Меси и няма как това да е иначе.
Но наистина ли всичко останало, което Златната топка и съпътстващите я номинации показват, е важно, вярно и общовалидно? Точно затова вратарят и капитан на Италия бойкотира церемонията и даде да се разбере, че няма как нещата да останат без промени.
Разтърсваната от скандали ФИФА администрира конкурса от 2010, оттогава победителите са били само двама – Роналдо и Меси. Няма друг такъв период в историята на футбола – от 71 до 74-та на три пъти първи е Йохан Кройф, в края на 80-те и началото на 90-те триумфират Марко ван Бастен и Мишел Платини (ако изобщо в днешните стандарти можем да наречем някакви си три топки в рамките на пет години триумф), но из класацията се „промушват“ някои скромни имена, направили просто силен сезон.
В момента подстъпите за „различни“ са тотално преградени – нито Торес, нито Шави, нито Рибери, нито Нойер, нито Неймар (допълващите тройката съперници в хронологичен ред) имаха какъвто и да е шанс в неравната битка. Което е следствие най-вече от великолепната форма на „обичайните заподозрени“, но и от тромавата процедура, в която се събират дузина ялови гласове, малко или много на база клубни пристрастия.
Ясно ми е, че това е идеята на демокрацията, но да започнем от гласовете на тримата номинирани – Меси избира Суарес, Неймар и Иниеста, Неймар гласува за Меси, Суарес и Ракитич, а Роналдо – за Бензема, Хамес и Гарет Бейл. Нещо да прави впечатление – всеки е избрал другарчета по съблекалня, само дето не са по екип. Всъщност проследяването на всички анкети показва, че абсолютно всеки играч на Барселона и Реал Мадрид, който е капитан на национален отбор и с това има право на вот, е гласувал само за съотборници.
И това не е политика само на Примера – един бърз пример – според Венсан Компани най-достойни през сезона са били Еден Азар (който половината сезон беше с треньорска контузия), Кевин де Бройне (който половин сезон се адаптираше) и Лео Меси. Да, точно в този ред. Още забавни анкети – капитанът на Перу Клаудио Пизаро е подредил призовата тройка по следния начин: Мануел Нойер, Томас Мюлер и Тони Крос. Познайте дали Пизаро не дължи кариерата си на Байерн, въпреки че вече играе половин сезон с фланелката на Вердер.
И тук не намесвам тотално нелогичните гласувания без резонни основания или пък тези „напук“, с каквото например ни „зарадва“ националният селекционер Ивайло Петев. Няма как да си футболен треньор на Ники Михайлов и Стани Дяков и да не признаеш, че Меси сгази всички този сезон – да не му дадеш първо място е достатъчно обидно, да го оставиш извън тройката е нещо друго.
Поне по това заприличахме на лидера в световната ранглиста – наставникът на Белгия Марк Вилмотс стигна още по-далеч с тройката Мануел Нойер, Кевин де Бройне и Еден Азар. Изобщо няма нужда от коментар.
За разлика от цялата какофония с официалното гласуване, в другия съпътстващ конкурс – Наградата "Пушкаш" за най-красив гол, гранитената статуетка обиколя цял свят, защото гласува публиката. Тук ключови са феновете и точно в техния тазгодишен избор за „ножица от два метра“ в ниска бразилска дивизия анализаторите видяха поредното заклеймяване на комерсиализма и предвидимостта на ФИФА.
Футболната централа обичайно номинира голове от къде ли не – от женския футбол в САЩ до турската втора лига, но соченият за фаворит бе един и неговото име бе познато. Ставаше дума за уникалното изпълнение на Лео Меси, който премина през половината отбор на Атлетико, преди да отбележи във финала за Купата на Краля. Вместо Меси обаче, за автор на най-красив гол на 2015 бе обявен футболистът на бразилския Гоянесия Уендел Лира.
Акробатичното му изпълнение заслужава отлични оценки и беше любимо и на мен, но избирането му в рамките на последните дни и „прегазването“ на доскорошния лидер Меси е по-скоро „простестен вот“, катализиран от милионите недолюбващи модерния футбол.
В купа с негативни оценки за Златната топка 2015 ще се запомнят още хаосът с медийните акредитации, нелепият хумор и странният избор на изпълнители и водещи.
Но, за разлика от нелогичното гласуване, всичко това минава в графата „простимо“.
Този конкурс е в миналото, може пък новото ръководство на ФИФА да направи така, че грешките около най-престижния турнир да са само в сценария, грима и осветлението.
