В България хората реагират странно на щедрия жест, на благородството, когато те излизат извън тесния роднински кръг или по-широката му версия – българския етнос. Да вземем например злополучната фондация на Джордж Сорос, върху която се изля каква ли не жлъч – от това, че описвала българските културни ценности, за да ги изнася в чужбина, та чак дотам, че организирала Майдана в Украйна. И нещата не опират просто до либералните ценности, зад които стои милиардерът – ако бяха те, по-логично щеше да е протестите да са насочени срещу американското посолство например, където пипат далеч по-здраво. Истерията около грантовете, грантаджиите, грантовата интелигенция отива отвъд политиката. Не може някой от другия край на света да дойде при нас и просто така да дава пари за гражданско общество, малцинства, образование. И ако не разкрием някаква конспирация зад уж щедрата му фондация, не намираме покой.
Ако някой отвори дума за ромите, следва същата ярост. Леят се обиди всякакви – като се започне от обикновения мързел и се стигне до предполагаемата генетическа увреденост на тази част от населението. Фантастични слухове се носят за социалните помощи, които тези хора получават, в добавка към заработваното с просия и кражби, разбира се. Любими са журналистическите разкрития, при които камерата прониква в кичозна къща на някой цигански барон, в схема за продажба на деца или спазаряване на булки. Подобни отблъскващи образи укрепват бронята от безразличие, която ни е нужна всеки път, когато виждаме ужасната мизерия на повечето български роми. Ожесточението е парадоксален начин да се самосъхраниш.
Да я ожалиш Германия, ако четеш българската преса
Измина една година от началото на бежанската криза, която извади навън най-мрачния хастар на българската публичност. И тук въпросът не е дали трябваше да приемаме, колко можем да поемем, при какви условия. Проблемът е в това, че отказът да се приемат бежанци се превърна в един вид национална кауза, че егоизмът беше въздигнат в национална идея. Някои си спомниха за Иван Костов, за когото новите поколения знаят само едно добро нещо: че отказа да приеме петте хиляди албанци във времето на етническите чистки на Милошевич.
Не говоря за неофашистите, които превърнаха битката срещу въображаемите тълпи от нашественици в политическа програма. Далеч по-смущаваща е реакцията на обикновения тв-зрител. Тъкмо той дълбоко се обижда от това, което правят Германия, Швеция, Гърция, отворили границите си за бежанци (за Турция, Ливан, Йордания не се сещаме - те са друг биологичен вид, както се изказа един крайнодесен мислител).
Срещу Ангела Меркел се изля такава ярост, каквато не бяхме виждали от времето на безсмъртния плакат: „Роналд Рейгън - враг на Тутраканската селищна система“. Добре, не искаме да приемаме бежанци, опъваме се за квотите за преразпределяне. Но защо така пламенно мразим германската канцлерка? Защото освен че влезе в битката срещу ИД, подкопавайки идеологията им за ислямски рай, тя се превърна и в емблема на съвременния хуманизъм – помага на гонените, проявява солидарност със страни като Гърция и Италия, които изнемогват под бежанското бреме. Защото ни обижда това? Защото виждайки жеста на другия, започваме да се чувстваме като егоисти. Каквито всъщност сме.
Какви ли не анализи прочетох как Меркел щяла да загуби следващите избори, как съсипала Европейскя съюз, как ни размахвала пръст и ние трябвало да се опълчваме, защото сега не било като при СССР. Да я ожалиш тая Германия, ако четеш българската преса - такива прости политици, такава катастрофа им се пише! Може и да не я изберат догодина, само че не виждам социалдемократите да са застанали на много по-различна позиция, а популистката „Алтернатива за Германия” е все още леко субкултурна.
От урва на урва, от сайт на сайт
Междувременно тече и другият дискурс, предназначен да оковава българина в бронята на безразличието: масови изнасилвания, вълна от терористични атаки, бурки заливат хубавите германски градове… Отделният случай се препраща тържествено от урва на урва и от сайт на сайт, раздува се, добива чудовищни размери. После идва опровержението, но то, разбира се, не е толкова интересно, а статистиките за престъпността, от които става ясно, че няма съществени промени към по-лошо, интересуват само тесен кръг хора. И ако някой излезе и каже, че Германия се е справила удивително добре, че инцидентите са неочаквано малко за такова количество хора и такава скорост на придвижване, той, разбира се, ще бъде разконспириран в познатите жанрове: соросоид, българомразец, личен враг на Левски.
Защо въставаме така срещу Доброто, което някой друг прави? Дайте да мислим – въпросът е много важен. Може би защото традиционно нямаме доверие в собствените си елити, които все са бивали чужди – гръцки духовници, османски администратори, германски монарси, съветски инструктори, европейски чиновници… Това е омагьосан кръг: ако не ценим моралния жест, елитите ни няма да станат морални, защото не го изискваме от тях. И ние още повече ще ги презираме. И те пак ще са чужди. И така до безкрай.
Коментар: Ивайло Дичев
