Много лесен отговор на почти всички въпроси около успехите и проблемите в родния футбол можем да получим от едно-единствено словосъчетание – „каквато държавата, такъв и футболът“. Много често истинността на горното удивлява драгия зрител по време на поредния мач, конгрес, пресконференция, контрола, жълта хроника или просто тренировка на футболните герои в контекста на поредната важна политическа новина. Тази седмица не направи изключение – сума време анализирахме мачовете миналия уикенд и бъдещето на каймака в клубния футбол, в събота играхме с Италия насред София, ден след това пак ни затисна злободневието на футболните сметки и схеми.
Пари няма, не действаме
„Нямаме 100 милиона да оправим пътя, затова ще карате бавно“, казват от едно министерство. „Нямаме никакви милиони, не знаем как ще я караме изобщо“, казват пък от футболните клубове. За дупките по магистралата ясно, ама за клубовете как така се появяват толкова ями – на едните има трябват стотици хиляди, другите имали да връщат половин милион, но и дължат още повече. Цялата седмица измина не с новини за мача с Италия, за оспорваното първенство или за факта, че Стоичков се прибира в България, а с вой „на умряло“ колко безпарично е положението в столичните „грандове“.
Левски и ЦСКА изведнъж, седмица преди крайния срок за лицензиране, разбраха колко голяма е дупката в бюджетите им. Нищо че разни странични наблюдатели и малко или повече намесени субекти нищят тази тема от години. Независимо дали говорим за безкористни акционери или енергични фенове-шефове, за бъдещи шампиони или за флагмани на втори или трети шестици, за пореден път стана ясно, че спасението на родните клубове и техните финанси е някакво необозримо усилие, някакъв роден затворен комплекс от Авгиеви обори, чието подреждане води до Нобелова награда за цялостен принос. И то само и единствено защото няма пари. Не заради кражби, далавери, интриги или проста глупост. Само защото няма пари. То и в държавата е така... Ние да имахме малко повече пари, не Швейцария, ами рай щяхме да вдигнем... Но бюджетът не стига.
Назначения за връзкари
Не, не говоря за ДСБ, Реформаторите или хора около Меглена Кунева. Нито за кадровия потенциал на ГЕРБ, намерен между този и онзи разклон. Не става дума и за Агенцията за бежанците, тази за българите в чужбина, за РВД или Община Варна. Темата за титулярния вратар на националния отбор в събота вечер бе по-обсъждана от резултата. И с основание. Българският национален отбор имаше цялата заслуга за равенството с непобедимата Италия – полевите ни футболисти за два гола, вратарят – за останалите.
Ще кажете „първият беше на Минев“, всъщност не точно – центриране в малкото наказателно и добър страж означава хваната или избита надалеч топка и липса на какъвто и да е стрес. Михайлов се опита да удари някакъв странен шамар на топката, с какъвто не би изчистил и салфетките от масата си. Да не говорим за втория гол, където ударът беше наистина великолепен, но вратарят изобщо липсваше. И за кучетата е ясно, че Ники М. не е във форма – няма как да е иначе като не играе редовно, а дори и да е в ритъм, нивото на съперниците е странно.
Странно е и поведението на Петев – точно титулярното място на Михайлов-младши срещу Норвегия (и последвалата му игра) „изядоха главата“ на предшественика му Пенев. Допускането на същата грешка говори или за непукизъм и самодоволство, или за некадърност. Тази дилема и при политиците рядко можем да я разгадаем, нали така? А за обяснението „от вратари не разбирам“ няма какво да се каже. Точно както няма какво да се каже и за довода на Шейтанов „има опит с националната фланелка“ – ако ставаше така, титулярното място между гредите щеше да е по ред и без давност.
Лицензи за всички ще има от сърце
Последна, но не и по важност, е темата с лицензирането и тук случаят е като с моркова и тоягата. Колкото и да е чудно, с оглед на всичко споменато малко по-нагоре и всичко, случило се преди това, най-вероятно всички родни клубове ще си получат лицензите (същата теза сподели и вицето на Михайлов в понеделник). Морковите ще са за почти всички, тоягите ще се пазят за малцина. Точно както пияни шофьори карат таксита и влакове, следствени са бизнесмени, депутати и кметове, банки се закриват по поръчения и някогашни първи приятели се замерят с обвинения през граници на иначе близки държави.
Понеже лицензите, регламентите и властовите гаранции за това, какво е правилно, не означават нищо. Има ги, но много лесно влизат в употреба за или против силните на деня – зависи какво се търси и какво ще е по-удобно.
Властта и във футбола, и в държавата, е в дълбока и явна засада, но решението дали ще се сметне за пасивна или не, се взема „на тъмно“ и сред неколцина избрани... Точно затова ЦСКА и Левски най-вероятно ще разсрочат задълженията си, ще вземат няколко подписа и някой някъде ще реши, че са по-честни и морални от Валери Божинов на пресконференция. Само няколко седмици ще им трябват, за да забравят напрегнатия период в края на март и да заговорят за евроуспехи и селекции. На мижавите отборчета може и да се размаха пръст, но на големите – по-скоро не, поне докато не се наложи като част от плана.
Така си действа и държавата, защо с футбола да е различно? КФН и КЗК могат да налагат глоби с много нули на когото трябва, може и да ги няма с месеци. Реформите и подобренията в това отношение са точно толкова ефективни, колкото и онзи пряк свободен на Ивелин Попов от съботната вечер – уж всичко върви добре, а единственият резултат е шумен удар в гредата.
