ХРАС и железната халка около врата на родината бе срязана като от гигантска стоманена ножица. Невероятно! Велико! Просто за миг! И зависимостта от имперска Русия отлетя. Няма я вече тоталната материална и манталитетна зависимост.
„Това може ли”? „Не, не може!” „А онова не може ли? Може, ама Крим е руски, затова си мерете приказките. Какви проучвания на черноморския шелф за петрол и природен газ, за какво ви са, нали имате „Газпром“. Никакви такива. „Уестингхаус“ ли? От къде накъде. Кой казва, че нямате бойни изтребители, тези МиГ-21 какво са? И погрижете се да запушите устите на интелектуалците, които викат срещу Паметника на Съветската армия сред кестените, защото колко му е да вдигнем цените на бензина и дизела. Само една е рафинерията, нали? И само нашият „Лукойл“ пълни бензиностанциите, нали?
Е да, ама НЕ. Голямо, много голямо НЕ. Свърши тая. А колко е било просто – била е нужна само една дума на „Вожда”. Не повече, само една дума. И той, представете си, я изрече. „Няма Южен поток, няма България, минаваме през Турция”. Толкоз. Е, била е нужна и Украйна, а да получиш точно днешната Украйна никак не е било лесно. Ала Путин си я изработи, слава на победоносното му оръжие. Заради Украйна – България!! Заради Крим и подводничарската база, най-успешната „Пета колона” в историята.
Век и половина поддържала хилядолетната българска нация като колониален апендикс на изостаналата и продължаваща да изостава в разитието си Русия. Противоестествената, отвратителната, унизителната, прогнилата, престъпната съветска зависимост се срути на прах.
Но „оръжие” ли казах? „Победоносно” ли казах? Ами да, как няма да го кажа, я каква страхотия беше парадът на войските в Москва на 9-ти май. Поредният Ким в Северна Корея ряпа да яде. Конфузът пък, че един от новите танкове отказа да тръгне и трябваше да го дърпат на буксир, остана да виси над кремълския площад като полезно напомняне да не се забравя ниога силата на водката в каквито и да е детайли на обществените дела.
Впрочем точно тук, наред с епохалното за България отърваване от болшевишката „братска” прегръдка, трябва да се кажат няколко думи и по темата „Паради”. Възможно ли е в Москва да вярват, че с шествия на оръжия от минали времена и милиони пехотинци във вид на пушечно месо могат да стреснат НАТО, чието цивилизационно равнище е на ХХI-я век?
За нас, българите, поведението на „Вожда” подсказва, че според него е възможно. С изгърмяването на досегашната ни подчиненост обаче дистанцията от патологичната идея фикс на Русия да си мери способностите със САЩ става задължителна. Ако искаме да пазим националния си интерес, разбира се.
Момент, обаче. Наистина ли за Путин цената на Украйна е зависимоста на България от Русия? Наистина ли е възможно Вождът да вярва, че като плати за Украйна с българската Пета колона и проблемът ще е решен? Не е възможно там, в Русия да са толкова неспасяемо наивни. Ако шефовете им не са в час с глобализирания еднополюсен свят в годината 2015-та, нали има съветници?
Вярно, опитът с различните по калибър диктатори на ХХ-я век (най-типичният беше Милошевич) показа, че в даден момент от кариерата си, обикновено в края, те сякаш оглупяват, като губят връзка с реалностите на заобикалящата ги среда.
Та май и сега се сблъскваме с този колкото смешен, толкова и опасен синдром. Накъде тласка президентът на Руската федерация народа си? Тласка го към война с християнската цивилизация, така ли? Тласка го към война с Европа и САЩ, с Канада, Япония, Австралия, Южна Корея, натам го тласка. Без да иска ли? Без да осъзнава какво върши ли? Нищо подобно, анализите са единодушни – нарочно го прави.
Защото в самовлюбеното си заслепение иска да се състезава със САЩ. Или защото смята, че и такава, каквато е, Русия трябва да бъде третирана като суперсила. Всичките му предшественици по света прогледнаха за истината по най-болезнения начин. Да приемем ли, че е дошъл и неговият ред.
Но ето едно малко, но полезно, според мен, отклонение от темата за велики ли са великите, как и защо са велики. Не за друго, а просто за размисъл (който го може, естествено). Помните ли как китайците оповестиха, че са домакини на Олимпиадата? Пищно бе слаба дума, помните, нали? Беше спектакъл, без равен в историята.
С грандиозното си откриване на един периодичен спортен турнир, милиард и четиристотин-милионната държава изпращаше послание. До всички. До човечеството. „Вижте ме, хубаво ме вижте, това съм аз“, гласеше посланието, „няма да ме познаете, защото не съм каквото бях вчера, вече съм друго. Прибрах си Хонконг и Макао, скоро ще стигна и задмина САЩ като брутен вътрешен продукт, а вие гледайте и преценявайте каква ще ми е силата като си прибера и Формоза“.
Та това ми е отклонението – дреболия като текст на медиен коментар, а повече от обикновена повеля на фактите. Която пък (и защо ли) ме подсеща за поздрава на гладиаторите към Цезар, осъдени в древния Рим да се бият на арената до смърт – „Ave, Caesar, morituri te salutant”. Моритури. Тия, които ще умрат. Те Цезарю, те приветстват. Печатът на фатализма в делата човешки.
Как мислите, ще проумее ли Вождът за какво става дума. А българинът? Той ще проумее ли?
