Хилядите, които са се струпали по границите на Европа, както и хилядите, които вече са пресекли тези граници, са погрешно приемани като бежанци от провален бунт – Арабската пролет. Всъщност те въплъщават революцията на XXI в., която все още предстои.
През 1981 г. изследователи от Университета в Мичиган разкриха в своето изследване „Световните приоритети”, че нигерийците бяха също толкова щастливи, колкото западногерманците, въпреки огромните разлики в материалното благосъстояние на двете държави. Четири десетилетия по-късно ситуацията е драстично променена. Според последните проучвания щастието в по-голяма част от света е правопропорционално на брутния вътрешен продукт на конкретната страна.
Интернет даде възможност на младите африканци или афганистанци да видят как живеят европейците с един клик на мишката. Хората вече не сравняват живота си с този на съседите, а с този на най-благоденстващите жители на планетата. Повечето хора не мечтаят за бъдеще, а за други географски ширини. Смартфони и социални мрежи улесняват пресичането на границите, като същевременно дават възможност за запазване на етническата и религиозната идентичност.
Възможно е да си останеш сириец, докато живееш и работиш в Лондон или Берлин. Можеш постоянно да поддържаш връзка с близките си у дома или да следиш събитията в родината си.
В този свързан свят миграцията – за разлика от утопиите, лансирани от демагогиите на миналия век – предлага мигновена и радикална промяна. Революциите на XXI в. не изискват идеология, политическа партия или лидер. Вече целта е не да смениш правителството, а географията. Липсата на колективни мечти прави миграцията логичният естествен ход за новите радикали. Днес, за да промениш живота си се нуждаеш от лодка, не от партия. С растящото неравенство и застоя в социалната мобилност в държави като Украйна и Русия, става все по-лесно да преминеш националните граници, вместо социалните такива.
Мигрантската революция обаче е в състояние да предизвика контрареволюция и да прекрои демокрациите ни. В исторически план демокрацията бе средството, чрез който Европа интегрираше чужденците и се отвори за света. Много лесно обаче тя може да бъде превърната в инструмент за изолация и капсулиране.
Хилядите случаи на солидарност с бежанците, бягащи от война и гонения, на които бяхме свидетели миналата година в Западна Европа, днес са помрачени от обратното явление – ширещ се страх, че този вид чужденци ще застрашат социалния ни модел и традиции, че ще унищожат либералните общества, като заплашат правата на жените. Консерваторите се опасяват, че напливът от мигранти е смъртна присъда за културите в европейските страни. Страхът от радикалния ислям, тероризъм, престъпност и общото безпокойство от непознатото са в ядрото на нравствена паника.
Ситуацията променя коренно европейската политика и светогледа на мнозина на континента. Ако довчера те залагаха сигурността си на изгледите Европа да бъде заобиколена от либерални демокрации с амбиции да се присъединят към съюза, днес тези хора се надяват да бъдат заобиколени от дружески режими – либерални или не, които искат и са способни да отблъснат човешката приливна вълна. Така привлекателната за чужденците мека сила сега се разглежда от страните членки като източник на уязвимост. Вчерашният референдум в Холандия за споразумението за асоцииране ЕС-Украйна е пример за тези настроения. Лагерът, казал "не" на ратифицирането на споразумението, иска да отправи послание, че Европа не желае не само бежанците, но и обществата, които мечтаят един ден да се присъединят към нея.
Тази промяна в нагласите личи и в отношенията с Турция. За да си осигури помощта на страната за облекчаване на бежанския натиск, европейските правителства мълчат за засилващия се авторитаризъм на Анкара. Те искат да дадат знак, че Европа не е толкова хубаво място, колкото смятат чужденците.
Накратко, лидерите на ЕС са в капан между риториката за демократичната революция като отговор на проблемите в един взаимнозависим свят, и обърканата реалност на миграцията като революция.
