Поет ли е поетът? Какъв поет е той? Тези въпроси занимават много хора в последните няколко дни. Провокира ги отказът на Стефан Цанев да получи наградата на Министерството на културата „Златен век” и последвалите реакции след това.
Появиха се такива, които обвиниха Цанев, че не бил „достатъчно” антикомунист и други, които разказаха как неговите стихове са се възприемали като ранна проява на съпротива срещу режима. Стана истерично, шумно и грозно.
Беше пролет. Зелена и спокойна. Родопите бяха красиви, много красиви. А погледът на този човек беше тъжен, много тъжен. Той също беше голям писател, но новините го накараха да се почувства зле.
Комисията за разкриване на агентите и сътрудниците на ДС беше оповестила поредната порция от 30 имена и вкупом бяха ревнали срещу най-изявените. Бях в къщата му в разгара на истерията и усещах, че сърцето му е свито, нищо че се опитваше да се усмихва. „Те не позволяваха детето ми да се лекува в чужбина… а синът ми беше много болен. Изнудваха ме, нечовешки ме изнудваха”, каза ми той тогава.
Няма да назовавам името му, защото не искам да спекулирам с трагедията на неговия живот. Но тогава си казах, че никога повече няма да съдя никого. Нямам това право, особено от позицията на 25-те си години тогава. Бях съдил, защото беше модерно, клеймях и хвърлях обвинения. Но точно в този момент научих урока си – думите тежат. Повече отколкото си мислех.
Бих съдил обаче тези, които са го принудили, за да спаси сина си.
Някои са отбивали номера – като един покоен наш колега, прекрасен човек, който беше сложен под общия знаменател и скоро се разболя…
Какво имаше в папката му? Нищо. Картон за регистрация и характеристика, че е „ненадежден” сътрудник, който „отбива номера”. Този човек никога не е бил агент, но Държавна сигурност го смаза. Клеймото беше сложено и той не преживя това. Отиде си, тихо и почтено, така както бе живял, въпреки картончето. Тогава, гледайки съпругата и децата му си казах още веднъж, че е много лесно да сложиш всички под общ знаменател.
Тази тема не е черна или бяла. Или може би е такава, но само пред Господ. Защото тази мрачна организация е унищожавала животи тогава, прави го и до днес. И тук идва решението на Стефан Цанев.
Харесва ли ви или не, Стефан Цанев никога не е бил агент или сътрудник на ДС. Объркано време, в което стигнахме до там да се питаме дали Поетът е… поет. Какъв е неговият талант? Правилно ли е бил проявяван през годините? Достатъчно категоричен ли е бил в отричането на режима? Той всъщност сеел ли е зрънцата на съмнението в идеологията на тоталитарното минало или е бил част от кръга на „онези” интелектуалци, близките, любимите.
Може би отговорите на тези въпроси от позицията на днешния ден изглеждат еднозначни и будят страстите, но ако за момент се погледнем, гледката няма да ни хареса.
Съвременници, които се превръщат в съдници
Представете си да имаше „Фейсбук” по времето на Вапцаров? Или на Вазов, който да публикува следния стих от „Тъгите на България”:
Русия! Колко ни плени
туй име свято, родно, мило!
То в мрака бива нам светило,
надежда — в нашите злини!
Може би половината ни класици щяха да са охулени, смазани и забравени от хора, които мислят, че те не са били достатъчно „еди-какво си”. Нямаше да ги има, нито в учебниците, нито в историята. Техните стихове щяха да са заклеймени от хора, които щяха да действат като цензурите на една уж отминала епоха.
Да, вече съм сигурен. Днешното време няма да роди класици. Сама по себе си награда като „Златен век” би трябвало да означава признание за принос от различно естество, но у нас стана така, че дори и наградите… нито да ги приемеш, нито да ги откажеш.
Стефан Цанев е велик поет. И знаете ли какво го прави такъв? Не антикомунизма, комунизма или отричането на ордени и награди, а фактът, че неговият талант е родил стихотворения за всяко настроение, всяка мисъл и явление в човешкия живот.
Дарбата буди сетивата, влиза в теб и те кара да мислиш. Да мислиш. И да мислиш, без да е задължително да крещиш това, което мислиш. Без да съдиш хората и да ги делиш на добри и лоши според твоята лична и ограничена представа за добро и лошо.
Така, че, както се казва в стихотворението, което всички знаем: Носете си новите дрехи, момчета. Защото наистина падаме, докато вървим и умираме, докато спим.
