Какво може да се случи за едно десетилетие? Едно дете да се роди и да завърши началното си образование, един човек да се изгради като личност и един волейболен цикъл да се завърти отново.
Силвано Пранди – човекът, който стои в началото и края на това десетилетие. Страхотен специалист на 71 години, преминал през всички големи отбори в Италия, ставал шампион на родината си 4 пъти, печели Купата още толкова, победител в Шампионската лига с „Торино“ (или Купа на шампионите тогава) и последният човек, който е качвал българския национален отбор на почетна стълбичка на голямо първенство.
Силвано Пранди гледаше с гордост своите момчета през 2009 г., докато те се радваха на бронзовите си медали от европейското първенство. Беше поел отбора месеци по-рано, беше направил плавен преход в поколенията и беше успял да създаде колектив.
10 години по-късно отново той ще води „лъвовете“. След периода на Пламен Константинов, който се отличаваше с много желание, но слаба реализация на иначе добрия план, италианецът посегна към таралежа и си го пъхна в гащите.
Българският национален отбор по волейбол не е проста материя. В него се борят доста неща – желание и нежелание за игра, самочувствие и постоянно чувство на недооцененост, млади и стари, уморени и контузени, идеи и хъс, желание и мързел. И всичко това се разиграва на, извън и около игрището, по време, преди и след мач. Скандалите, отказванията, завръщанията и претенциите не са непознати за тима. От 2014 г. с тях се опитваше да се справи Константинов. И някак не успя. Използва различни похвати – от молби до откровени псувни, но все нещо се изплъзваше.
На фона на железните му нерви и директен език, Пранди изглежда обречен. Че как ще се справи с тази група абсолютно различни като характер момчета един 71-годишен треньор?
Всъщност, може би има светлина в тунела. По-голямата част от волейболистите, които в момента носят фланелката на националния отбор, получиха първите си анцузи с трибагреник именно при Пранди. Близнаците Братоеви, Николай Пенчев, капитанът Виктор Йосифов. Те трябва да се поклонят до земята на италианеца за шанса, който им поднесе на тепсия с първите повиквателни.
В последните години тенденцията е ясна – българските треньори не всяват нужния респект у състезателите. Може би причината е, че волейболната общност у нас е прекалено малка и трансформацията от приятел или познат в наставник е трудна. Може би вина има и тази народопсихология, в която винаги се появява едно дяволче, което крещи: „Този ли ще ми каже на мен?!“. Със специалистите от чужбина обаче ситуацията е различна, а и предвид стажа на Пранди, има надежда нещата да си дойдат на мястото и да е ясно кой е шефът в залата.
Отворен обаче остава въпросът с кои състезатели ще работи италианецът. Защото времето тече, 10 години се изнизаха и неговите млади таланти не са толкова млади, а от свеж полъх, който да размърда застоялия въздух в българската волейболна зала, нужда има!
Треньорът е на лице – добър или лош, опитен или старомоден. Договорът е подписан! От тук нататък въпросът е: „Къде е отборът?“.
