Знаел ли е дежурният полицай, че едно дете ще бъде прободено десетки пъти, когато е отпращал майка му да търси помощ от социалните работници в Държавната служба за закрила на детето? Това е въпросът, който отваря големия дебат за това доколко доверчиво и ангажирано полицията приема своята роля по опазването на децата. Въпреки че законодателството ясно посочва, че полицията има жизнено важна роля при защитата на децата (чрез полицейската закрила, например), истината е много тъжна и тревожна – полицията не приема сериозно децата и опасностите, които съществуват за тях.
Преди дни баща уби детето си и се самоуби. Бабата на детето се прибира у дома и намира сина си обесен на балкона с прободна рана в гърдите. В една от стаите жената открива и тялото на 2-годишната си внучка с множество прободни рани. Майката на момиченцето се е оплакала от агресивното поведение на бащата спрямо нея и споделила, че детето е в опасност. Социалните работници от системата за закрила на детето не са знаели, че в това семейство има опасност за детето.
Въпросът е кой уби 2-годишното момиче? Формално – бащата. С нож. По ужасно мъчителен и болезнен начин. Наркозависимият баща е убиецът на детето си, но мълчанието на всички около него за неговите проблеми с наркотиците и агресията реално са причината да се случи тази трагедия. Докато родителите на бащата убиец са търсели начин да спасят сина си, а съседите са се примирявали с проявите на агресия, полицията е водела формално на отчет бащата, поставила го е под наблюдение и с това е изпълнила част от корекционните мерки.
Убийството на 2-годишното момиче вероятно е в следствие на временното умопомрачение в следствие на преживяването като Спасител. Ако приемем, че бащата е употребил наркотици, преди да посегне към ножа, вероятно е изпаднал в илюзорно състояние, в което водещ е бил мотивът да „спаси“ отношенията си с детето от възможна трайна раздяла, за която майката често е намеквала. Наркотиците „дават“ силата да промениш света и ситуацията около себе си, да моделираш така момента, че да „прозреш истината“. Ако в този момент бащата се е почувствал безсилен, безпомощен и унижен, реално заплашен от загубата на единственото, което има, то неразумното решение да посегне с ножа, за жалост, има своето разумно обяснение.
Можем да погледнем на убийството и като опит за отмъщение към единствената вероятна причина за провала в живота на бащата убиец – майката на детето му. Не мога да съм категоричен дали детето е било желано, но проекцията, че една жена е родила дете, което е тежест за бащата убиец и той не може да се грижи за него, защото е слаб, беден и провален, може да провокира мисли за отмъщение. С убийството на детето, всъщност, не се спасява детето, а се наказва майката – единствената причина да го има и детето.
Вменяем ли е бил бащата убиец? Това е въпрос, на който хипотетичен отговор може да се намери в поведението след убийството. Осъзнавайки жестокостта на действията си, бащата се пробожда в гърдите и за повече сигурност, че няма да бъде наказван от съвестта си, се беси.
Отвъд вината на бащата вината за това той да убие детето си е и на... всички останали. Неговите родители, неговите съседи, неговите приятели, полицията, детската градина, социалната служба. За полицията е било ясно, че бащата е извършител на множество криминални деяния, бил е и наркозависим. Също така, полицията е знаела, че мъжът има дете и в неговата среда има жена, от която е детето. Не е било нужно повече, освен полицията да сигнализира социалната служба. И тук е налице поредният тревожен полицейски стереотип, в който се поставят децата – на малки, неразбиращи, за които рискове не съществуват, когато са с майка си. Зад стереотипа да се поеме отговорност за правото на детето на закрила от насилие често стои неспособността на системата за сигурност да работи с деца, да прогнозира рисковете за децата.
Дали от ярост, лудост или от безсилие този човек е посегнал на живота на детето си, днес можем само да фантазираме. Дори да знаехме точния отговор, какво би променило това? Достатъчно факти сочат за неговата периодична или постоянна неадекватност. Какво повече е било необходимо, за да се задвижат механизмите по закрила на детето? Разбира се, през следващите дни ще чуваме до болка познати истини: „Сигналите са много, социалните работници са недостатъчно, а и не е лесно нито да докажеш, нито да предвидиш какво може да се случи зад затворените врати на едно семейство.“ Ще се вадят детайли и ще се правят тактически анализи, които ще имат една цел - да оневинят чиновниците. Онези чиновници, които все не могат да ни угодят - или ги обвиняваме, че насила отнемат деца от родните им семейства или пък, че не са го направили навреме.
Но не наказания и уволнения ще направят органите по закрила, включително и полицията, по-добре работещи и по-загрижени за децата. Крайно време е вместо да изопачаваме и пращаме в забрава подобни трагични случаи да започнем да подобряваме в практични стъпки методите и процедурите по закрила на децата ни. В противен случай ще си оставаме все така наново шокирани и вечно безпомощни като общество да защитим и без друго все по-малкото си деца.
Учебникът за социални работници във Великобритания започва със седем дати, някои от тях са от преди 150 години, всички са дати на причинена или допусната да се случи смърт на деца, които вече са били обект на закрила и въпреки това животът им не е бил спасен. Тези трагични случаи са превърнати в прецеденти, не само променящи политиките за закрила, но и отправна точка в работата на всеки един социален работник по всеки един случай, по който той работи.
И накрая - не страхът, а помненето, не мълчанието, а споделянето, са движещата сила, която може да спаси животите на още много деца в България. Деца, чиито имена още нищо не ви говорят или чийто имена чувате непрекъснато през тънките стени на съседския апартамент. Нека оплачем мъртвите, но да не забравяме да помислим за живите…
*Александър Миланов, Национална асоциация за приемна грижа
