Полярни мнения, бушуващи емоции, крайни оценки - подходът на нацията към представянето на българските спортисти в Рио е до болка познат. По този показател игрите могат да бъдат разделени на два етапа - туристически и героичен. Първият се характеризира с масово оплюване и мрачни изводи, провокирани от откровено слабото представяне на почти всичките ни състезатели. Чашата преля с безхарактерното отпадане на Григор Димитров, положителната допинг проба на атлетката Силвия Дънекова и с твърде зле преценения статус с бутилка уиски на Митко Ценов.

Това отприщи познатите сметки - колко инвестира в страната ни в така наречения елитен спорт, къде отиват милионите за олимпийска подготовка и защо сърбите например са сред водещите сили, особено в колективните дисциплини. Постави се въпросът по каква причина тези средства не се пренасочат към образованието например - най-талантливите ни ученици редовно печелят медали, само че по информатика и математика. Не се мина и без задължителната доза сладникава носталгия - как някога шампионите ни се прибираха с един чувал медали.

Извадени от контекста на реалността, всички тези доводи звучат съвсем основателно. Препратките към миналото обаче са точно толкова безполезни, колкото и взирането в историческите карти и мантрата „България на три морета”. За съжаление Симеон Велики отдавна е погребан, а Стефка Костадинова вече не носи шпайкове. Категоричните квалификации съвсем олекнаха в последните няколко дни на игрите, когато в крайна сметка родните спортисти взеха три медала и на практика прогресираха спрямо предишния форум в Лондон.

Вярно е, че отново приключваме без злато, а от последната титла на Румяна Нейкова изминаха цели 8 години. Но от гледна точка на перспективата дори имаме повод за оптимизъм. В Лондон отличията дойдоха от Станка Златева и Тервел Пулев, които така и не стигнаха до следващата олимпиада. Докато сега в списъка са 21-годишната Елица Янкова и 26-годишната Мирела Демирева - две момичета, които ще бъдат в разцвета на силите си в Токио 2020 и имат отлични шансове да атакуват титлите. Разбира се, нужно е да се вземат предвид всички условности и неизвестни в уравнение с 4-годишна давност. Що се отнася до ансамбъла, пет от златните (или ако предпочитате - бронзовите) момичета се оттеглят, но традициите и приемствеността в залата по художествена гимнастика изглеждат гарантирани.

Представянето ни в Рио обаче очерта или по-скоро окончателно затвърди една друга тенденция - категоричната феминизация на българския спорт. За първи път в историята ВСИЧКИ медали са в актива на нежния пол. Както стана дума, в Лондон 2012 съотношението бе 50:50. В Пекин 2008 предимството дори бе на страната на мъжете - 3:2. В Атина 2004 също - 9:4. В исторически план патриархатът е безспорен - 34 срещу 11 златни медала на летни игри. Трябва обаче да отбележим - Мария Гроздева е най-титулуваната ни състезателка, а Руми Нейкова - последната шампионка. 

Макар да се провали в Рио, Габриела Петрова си остава актуалният спортист №1 на България. Като твърде вероятна нейна наследничка изглежда сребърната Демирева. За хегемонията на Станка Златева в анкетата през последното десетилетие няма смисъл да споменаваме.

В момента двама българи са безспорно разпознаваеми на голямата сцена - Григор Димитров и Кубрат Пулев. Към тях можем да добавим и носителят на Световната купа в сноуборда Радослав Янков. Извън тях обаче спортът ни се превръща в женско царство.

Цветана Пиронкова дълги години отстоява позициите си в тенис елита, Петрова и Демирева са фактор в леката атлетика. Станимира Петрова е световна шампионка в бокса, състезателките по борба все по-често отсрамват колегите си, за гимнастичките е изписано достатъчно.

Нещо повече - след четири години в Токио на старт ще може да застане Станилия Стаменова. Световната и европейска шампионка на едноместно кану отсъстваше в Рио поради съвсем прозаична причина - нейната дисциплина ще влезе в олимпийската програма именно след 4 години.