Тази седмица станахме свидетели на едно тотално падение.

Един български учител, директор на 51-во училище „Елисавета Багряна” в София, беше подложен на жестоко унижение по неясни причини.

Голите снимки, които бяха разпространени от група жълти рола тоалетна хартия, преминаха границата и вярвам, че накараха дори и читателите, консуматорите на тези глупости да се засрамят от факта, че потребяват подобен инструмент за унижение на човешкото достойнство.

Дами и господа, искам да ме разберете много правилно. Нито гледам на себе си като на някаква инстанция, нито на прекалено морален или безпогрешен журналист. Но няма как да скрия нормалната си човешка реакция срещу подобно посегателство над личността на един непознат за мен човек. Това е гнусно и подсъдно, а на всичкото отгоре се оказа и манипулация.

Навлязохме в момент на пълно сливане на добро и лошо, правилно и неправилно. То е факт във всяка област на живота, дори в политиката и дипломацията, литераурата. Още едно доказателство е истерията, която роди решението на Стефан Цанев да откаже наградата "Златен век" в знак на протест, че е присъждана и на бивш кадър на Държавна сигурност. Преди няколко дни споделих, че ако имаше Фейсбук по времето на Вапцаров и Вазов, нямаше да имаме класици. Те щяха всички до един да са охулени, смазани, прегазени от съдниците, в които се превръщаме всички с достъп до интернет в момента.

Нямаше да простим нито политическите убеждения на автора на „Вяра”, нито увлечението на Вазов по Русия. Дори неговата втора стихосбирка „Тъгите на България” щеше да бъде горена на кладата на съдниците.

Как и защо се превърнахме в толкова жестоки хора? И тук отново идва историята с учителя Асен Александров. 

Според властите снимките са фалшиви, колаж, една подигравка, която коства много стрес за този човек и неговото семейство. И какви ще са последствията? Със сигурност, това което направиха група издания е подсъдно, но то изпраща сигнал към всички нас.

Образът на българския учител е на един тъжен човек, който се бори със системата, демографския срив и ниското заплащане. Това е един човек, който почти няма млади колеги, нито гледа на себе си като на човек с мисия. Защото масата по всякакъв начин му показва, че неговата мисия не е важна, тя не заслужава уважение. А когато в един умен човек се загнезди мисълта, че е ненужен, тогава той започва да линее, губи пътя, а нашите деца губят посоката на живота, точно защото ние не признаваме авторитетите на техните собствени учители. 

Какво тогава очакваме от децата си? Да са критични, да са съмняващи се, да мислят преди да се хвърлят в крайностите, към които ги дърпат различни тъмни сили. С вестник се убива муха и политик. С жълт вестник се убива учител. Но нека жълтата хартия си седи в тоалетната, където човек не влиза да се храни. Нито яде тоалетната си хартия.

Не можем да ядем само с фастфууд и изпражнения, защото се разболяваме. Гният газове, оригваме се на пластмаса. Същото е и с четенето – ако не подбираме това, което вкарваме в себе си, мозъкът затлъстява, блокира и си отмъщава. Сякаш пушиш много трева – затъпяваш брутално. И не, не е нужно да гледаме гол календар с учители, въпреки че съм убеден, че някои начални учителки има какво да покажат... Но тези хора трябва да запазят своя авторитет, а това зависи от нас.

По скоро трябва да се облечем. Да облечем собствения си мозък, който толкова много хора искат да заспи в дълбок и безчестен всесезонен сън.