„Докато другите инвестират и работят, тук от 25 години само се руши”. Макар и банална, тезата е необорима. Особено когато става дума за българския спорт.

Проблемът обаче се състои в това, че думите не принадлежат на случаен минувач пред градската баня. Изрече ги в неделя Атанас Фурнаджиев, който е вицепрезидент на Българския футболен съюз. И ролята на констататор-сеирджия никак, ама никак не му подхожда.

Човекът с примирено изражение даде за пример модела в Исландия и с носталгия припомни как някога у нас е имало спортни интернати, а треньори събирали децата от първия ден в училище.

Вярно е, че по определение БФС само администрира първенството и няма пряко влияние върху работата на клубовете. Вярно е също така, че за разлика от останалите федерации съюзът не разчита на финансиране от държавния бюджет. Само че както и да го въртим и сучем, БФС отговаря за ФУТБОЛА в България. За цялата система и за нейната тотална разруха.

Само да припомним, че германската федерация също няма никакъв контрол върху трансферите в „Байерн” или базата на „Майнц”. Само че след представянето на домакинския Мондиал 2006, отчетено като провал, бе задействана спешна реформа. И резултатите се виждат ясно. Подобни процеси протекоха и в Белгия, която през последните години произведе безброй таланти и се нареди сред водещите сили на Стария континент.

Ето защо безпомощното вдигане на рамене от страна на Фурнаджиев е твърде неуместно. Вместо да обяснява в колко слаби клубове играят родните национали, ще бъде по-рационално да анализира чуждите модели и да помисли как да ги приложи. Вместо да сочи за пример „Лудогорец”, нека отговори как и защо отпадна правилото за задължително участие на поне един млад български футболист в титулярния състав. А, да - клубовете били против. Разбира се, че са против. Насила хубост не става.

Друг вицепрезидент на БФС - Йордан Лечков, също вече ни посъветва да свикваме с мачове като онзи с Люксембург. За президента Борислав Михайлов дори няма да отваряме дума – достатъчно е да изгледаме още веднъж изявленията му след въпросния двубой.

Така е, господа - ние вече свикваме. Въпросът е какво правите вие по въпроса. Дори и да приемем, че всички деца у нас внезапно започнат да тренират футбол по най-съвременна методика и при отлични условия, ще отнеме 10 години да ги видим в националния отбор. Добре, но какво се случи през изминалите 10 години? Вярно - само се руши. А любопитна подробност е, че Михайлов, Лечков и Фурнаджиев отговарят за системата вече...11 години.

Същите тъжни изводи се натрапват и във волейбола. Някак неусетно от фаворит за медал на всяко състезание се превърнахме в претендент за...предпоследното място. Заредихме загуби от Австрия и Македония, залите вече не се пълнят, сриваме се в ранглистата. А плоскостта се накланя все повече.

През последните месеци и там се активизираха по линия „деца-школи-академии-таланти”. Селекционерът Пламен Константинов обикаля общините, създаде се скаут-лига. Но дори и да приемем, че всичко ще бъде направено правилно, ще са нужни...познахте, 10 години.

Иначе поне строителството върви на пета предавка. Ето, БФС открива база за чудо и приказ в Бояна. А модерна зала за волейбол изникна в почти всеки град. Сега остава и нещо смислено да се случва в тях. 

Ситуацията е ясна - пак ще се видим след 10 години...