От момента, в който часовникът удари 12 през нощта срещу 1 януари 2007 г., удари и часът на редовното и пълноправно членство на Република България в Европейския съюз. От падането на Второто българско царство под турско господство през XIV век, събитието отбеляза най-преломния за бъдещето ни развитие момент. Всичко, ама буквално всичко, с което бяхме свикнали да живеем като с непоклатима даденост, се измени в нещо друго.
Векове България беше късче от Ориента. Население, покорено от друговерска азиатска култура. Население с унищожено чувство за национална принадлежност, влизало в сметките на Русия само като елемент от империалистическите й домогвания за излаз на топлото Средиземно море. И изобщо пък невлизало в сметките на богатия Запад за каквото и да било.
Какво се преобърна? Как от население се превърнахме в народ? Как се озовахме в НАТО? Как и защо Европа се съгласи да ни приеме в елитния си дом?
Европа осъзна, че няма избор. Като казвам “Европа” имам предвид, разбира се, оформилата се и еволюирала след Втората световна война общност, първо икономическа, а после и политическа, на определен брой западноевропейски развити демокрации. Тази общност именно осъзна, че няма избор и че трябва да приобщи и други европейски държави.
Кога го осъзна?
След като в 1991 г. двуполюсният свят стана еднополюсен. След като Съветският съюз се разпадна и САЩ останаха единствената ядрена суперсила, годна с ресурсите си да проектира влияние и ако се наложи, военно присъствие във всяка точка на земното кълбо. Едновременно с този процес набираше сили и още един – процесът към т.нар. глобализация, което ще рече към все по-голяма взаимообвързаност и взаимозависимост на народите, в резултат на фантастично бързото развитие на науката и технологиите. С една дума - Европа осъзна, че трябва да “се разшири”, ако иска със своя потенциал – индустриален, финансов, земеделски и всякакъв друг (преди всичко с пазара си от над 400 милиона души), да бъде равностойна на Америка и Далечния изток.
Та това е, което се преобърна в света – разместиха се огромни пластове на власт и влияние. И Европа, естествено, нямаше накъде другаде да се разширява, освен на изток. В един момент Европейският съюз прие десет държави едновременно: Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Словения, Литва, Латвия, Естония, Малта и Кипър. После влязохме ние и румънците. Забележете, че влязохме без прословутите “предпазни клаузи” , т.е. като напълно равноправни на останалите страни членки.
Това специална благотворителност ли беше?
Нищо подобно. В глобализиращия се свят благотворителност от такъв вид няма. Приеха ни доброжелателно и със солидарност, защото отлично знаят, че в годините от 1991 досега успяхме да станем народ, заслужаващ да му се подаде ръка и преди всичко защото нашето успешно развитие е и в техен интерес. Но нека бъдем наясно. Нормално е към страни, като нашата и Румъния, живели половин век в комунизъм и с диктатори от породата на Живков и Чаушеску, да има съмнения. Затова Европа ни приема доброжелателно, но все пак иска да бъде сигурна, че усилията й да ни помогне ще дадат резултат.
По едно време премиерът социалист на Унгария призна, че е лъгал народа си. Такова нещо във вътрешнополитически план е все още възможно, но в международните отношения (каквито са всъщност отношенията вътре в ЕС) е вече изключително трудно една лъжа да мине. Нека никой не си въобразява, че Европа не знае какво в действителност е положението в страни, които приема за членки. Препоръчват ни какво според тях би трябвало да направим, обещават, че ще ни помогнат да го направим, но настояват да научават какво сме постигнали, какво не и защо.
Тази настойчивост разбираема ли е?
Естествено. Защото има ли у нас елементи, които хич не се срамуват да се излагат? Ами че дори в едни избори за президент у нас се оказа възможно някакъв нескопосан подражател на фюрера от Третия Райх да стигне до втори тур! Това какво е? Малко ли е като факт от действителността ни? Тия хора, дето позорят понятието национализъм, за какво пледират? Да се откажем от членството в ЕС и НАТО, нали така? Да анулираме споразуменията със САЩ. А може би пък е по-добре, че им се чуват гласовете. Как иначе избирателите ще разберат колко им е акълът.
Но сеното не може без плява. Нека си живеят, нека си и говорят. А всички ние, останалите, които знаем накъде сме тръгнали, нека отдадем заслуженото признание на всички политически и държавни дейци след 10 ноември 1989 г., които с ум, знания и прозорливост превърнаха населението ни в народ и направиха възможно европейското ни бъдеще.
