Аз обичам България и моля, не ми обяснявайте, че съм псевдопатриот!
Да, сигурно сме малък и комплексиран народ... именно затова нямаме много за губене.
Това, че паметта ни изтича в канала, не е само усещане.
Реагираме по-остро, когато в легена с мръсната вода попадне нещо по-цветно или нещо, което ни засяда на гърлото и горчи, но е късно...
Винаги ще се намери кой да ни обясни с натруфени думи, че едно стихотворение, няма да ни направи повече българи, че сме псевдородолюбци и празноглавци. Че да обичаш България – не се учи в училище.
Но, нека си признаем – училището изгражда знанието на нашите деца. При нас винаги е на час по лъжичка и по едно отпадащо стихотворение на една реформа. Много реформи се събраха и една торба факти – отново в канала. Накрая се оказва, че е заличена паметта ни!
Казусът с отпадането или разместването на знакови произведения от българската литература или факти от историята, може да е пушилка, около проблеми в системата, около неуважението към учителите и все по-малкото деца, промените, които не подреждат, а създават хаос... Само да местиш или режеш произведение - това не е реформа! Дали е сбъркана системата е тема на друг разговор и не трябва да подменя тази - какво учат децата ни.
Предполагам, че много малко знаем наизуст „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?”... но и по-малко умните от нас знаят, че не това е целта на занятието. Целта е да се забрави какво е било.
Да, тук става въпрос за едно стихотворение, и... да, всяко едно е важно... А това за Йово и Яна ще го преподаде някой учител, ако му остане време, защото Йово и Яна вече ги няма в учебника.
Защото както сме започнали, много скоро отговорът на въпроса - „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”, ще бъде - „Давам, давам...”
Нека да наричат тези, които се борят за българското - псевдопатриоти, но съм сигурен, че заради такива „псевдопатриоти”, „псевдобългари”, все още говорим на този език.
Но докога?!
