„Кандидатурата на Хамбург се извършва при пълна прозрачност и се приема много добре от жителите на града. Всички договори, които сме сключили във връзка с евентуалното домакинство, са публично достъпни на сайта на общината“, думите са на председателя на организационния комитет за домакинството на Олимпийските игри през 2024 г. на германския град Николас Хил и датират от началото на октомври, или малко преди референдума за подаване на кандидатурата.
Няколко седмици по-късно жителите на Хамбург не одобриха идеята и гласуваха срещу кандидатурата за домакинство на летните олимпийски игри – 51,6% от над 650 000 души гласуваха „против“ и така сложиха край на идеята Германия отново да приеме най-масовия световен форум.
Според медиите основният довод е срещу необходимата инвестиция за домакинството и планираните над 10 млрд. евро в инфраструктурни и спортни подобрения.
Ако изключим Русия от уравнението (по обясними геополитически и икономически причини, както и заради „скромното“ его на управляващия я), Олимпийската организация е нещо внушително и последните Олимпиади доказват това.
Последните две издания (летните в Лондон и зимните във Ванкувър) струваха десетки милиони на организаторите, като основното „перо“ беше подготовката и осигуряването на нужната инфраструктура, като приходите след това не бяха впечатляващи или просто покриха директните разходи. Да, престижът да си домакин на Олимпиада е несравним, но във времена на постоянна криза и „борба“ за всеки цент, престижът не може да се мери с минуса в приходния баланс.
Традиционно всяка следваща Олимпиада струва все повече и повече от миналите. Впечатляващ беше примерът с Пекин, после пък зимните игри във Ванкувър бяха два пъти по-скъпи от предходните в Торино (4 срещу над 8 милиарда долара). Канадският организационен комитет даже официално оповести, че реалните разходи са надвишили с повече от 40% предвидените – строежът на олимпийското село във Ванкувър например, където сметката би трябвало да е точна и ясна от самото начало, е излязъл със 100 млн. долара повече от предвидения бюджет, същото се отнасяше за разходите за охрана и мерки за сигурност, транспорт и заплащане на труд. Канадците се бореха и срещу топлото време, непредвидените проблеми по спортната инфраструктура и какво ли още не.
Финансовата инжекция от „нашествието“ на над 5000 участници, 10 000 журналисти, 25 000 доброволци и десетки пъти повече (по официални данни два милиона) зрители е грандиозна, но докато се стигне до посрещане на гостите, джобовете може да са отдавна празни. Просто за да е готов за нещо подобно един град трябва или да е отлично подреден мегаполис (като Лондон, например), или да прежали страшно много пари, за да се превърне в такъв.
Със същите опасения и със спомена от Ванкувър през септември Торонто също отказа домакинството на Олимпиадата през 2024. Най-големият канадски град изхарчи над 2 млн. долара, за да посрещне Панамериканските игри през миналото лято, но анализите показват, че сумата за една лятна Олимпиада е в пъти по-голяма и направо непосилна.
Високо вдигнатата от Пекин, Атина и Лондон летва изисква огромни инвестиции, а възвръщането им в обозримо бъдеще се оказва нерешима задача. Примерите от уж масовия футбол и нелепите опити на Южна Африка и Корея да използват специално изградената база удрят на камък, а когато става дума за лекоатлетически писти, зали и специфични площадки, приложимостта е още по-ниска. Специалистите припомнят още един ключов факт, отново свързан с Канада – северноамериканската страна беше домакин на Олимпиадата през 1976 г. в Монреал и тогава градът натрупа дългове от един и половина милиарда долара. Сумата беше разсрочена и се изплащаше близо 30 години, за да може едва в новото хилядолетие градът да излезе „на чисто“.
С оглед на всичко това, решението на жителите на Хамбург и на тези на Торонто преди това е повече от логично. Съвременните Олимпийски игри все повече се превръщат в излишна демонстрация на „широки пръсти“, достижима само от почти еднолични режими с огромни ресурси. Мнозина сочат като една от основните причини за проблемите на Гърция Олимпиадата в Атина през 2004, за която местните власти похарчиха много повече, отколкото можеха да си позволят.
Показателно е и че решението за Олимпиадата във Ванкувър отново е взето чрез референдум – през 2003 одобрението за Игрите във Ванкувър и Британска Колумбия беше над 60%, а едно десетилетие по-късно хората в Торонто и Хамбург „са си научили уроците“ и не виждат смисъла от поредните милиарди, хвърлени в излишна спортна и градска инфраструктура.
