94 процента от моето поколение (тези между 16 и 30 години) си признават, че не знаят почти нищо за комунизма, някъде толкова не знаят границите на съветския блок, а почти половината не знаят след рухването на коя стена Източна Европа е тръгнала по пътя на демокрацията.
Който каквото знае, го знае основно от приказки на ракия със салата вкъщи или, в най-добрия случай от телевизора. Лех Валенса, Хелмут Кол и Илия Минев се заменят с „работиш, не работиш - плащат”, „ходехме на почивна станция”, „саламът беше от месо” и „пускаха банани”. Историята се замества от битовизма.
Не го казвам аз, не съм броил и процентите по-горе. Изследване като това на „Алфа Рисърч” може да ти изправи косата. Не защото младите българи не знаят за един от периодите от нашата история. А защото много от тях искат да го повторим - осъзнато и не съвсем.
В България „има хора, които предпочитат да имат ред, сигурност, работа и са готови да преглътнат всякакви унижения като липса на лична свобода, свобода на словото, на печата, възможност да пътуват в чужбина и т.н.”, предупреди президентът Петър Стоянов. Някои от тези хора може да те набият, ако ги наречеш „комунисти”.
Искат ред. Дисциплина. Работа по план. И наказания за всеки, който е дръзнал да се прави на различен. Може и да не харесват идеологията на Маркс, Енгелс и Димитров, но със сигурност им е противна идеята за общество, в което всеки е свободен да се бори за своето щастие. Това е "еврогейщина", "толерастия", "колониализъм", "национално предателство"...
Има ги не само из форуми и социални мрежи, все по-често ги чуваме и по площади. Политическите инженери от известно време се опитват да ги конвертират в електорат.
Но, за Народна република България ми е думата. Да си учил за нея не значи само да знаеш какво е ставало на тоя или оня пленум. Много по-ценен е урокът за това какво представлява една държава, в която властта е надделяла над човека. С всички усърдно прикривани официални грешки. С абсолютния контрол над живота на човека. И с държавно регламентираната сивота, с която плащаш за сигурността си.
Това не е патент на комунизма. Всяко общество под диктатура изглежда така – от Южна Америка, през Африка, та до Азия.
Действително, след големите грешки (къде нарочни, къде плод на некадърност) на Прехода, България се напълни с носталгици – не толкова по Тато, колкото по „онова време” и "онова спокойствие". За тези, за които соцът е реален спомен, е някак обяснимо: младост, лични успехи...
Когато обаче набори на демокрацията ти заговорят за „построили са три Българии”, „такива като тебе са ги карали в Белене”, явно е крайно време НРБ да влезе в учебниците.
Защото иначе на фиксирани периоди от време все ще си избираме този, който ни обещава да ни „оправи” и да мисли вместо нас. Този, който ни дава илюзия за сигурност с едната ръка, докато с другата ни отнема свободата.
