В събота вечер Реал (Мадрид) се наложи над съгражданите си от Атлетико след дузпи и за 11-ти път в своята история вдигна най-престижната клубна купа в света.
След по един разменен гол и равенство в редовното време, пропуснати гради и остри влизания, картони и какво ли още не, можем спокойно да кажем, че тазгодишната Лига завърши „по шампионски“. Какво обаче заслужава вниманието ни след последния сигнал на финала и „бялата“ радост на Мадрид?
Реал има режим „победа“
С почти балетна стъпка Реал стигна до и спечели финала – момчетата на Зидан не блестяха в нито един момент от кампанията, но в крайна сметка вдигнаха най-ценния клубен трофей в света за 11-ти път.
Въпрос на късмет, ще кажат някои. Всъщност въпрос на качества и планиране – за разлика от Барселона и Байерн, които „мачкаха“ в средата на сезона и накрая „се измориха“ за големите мачове, белите от Мадрид поддържаха отлично темпо и дори контузиите не повлияха на формата и резултатите им (може би 1-2 кръга не им достигнаха и да отнемат титлата в Примера).
Така че важният извод е не просто да си по-добър от другите, но и да го демонстрираш, когато трябва.
Трябва да отбележим и специалната роля на Роналдо – финалът не беше неговия мач, но не трепна при така важната последна дузпа и така затвърди отличната си игра през сезона, 16-те гола и избора за най-важен играч сред всички претенденти. Да не забравяме, че за последните години Роналдо има четири финала и три титли в Шампионската лига (една с Юнайтед и две с Реал). Затова и няма да е преувеличено да кажем, че е с ключова заслуга за тези успехи.
Зидан също заслужава добри думи – стигна до върха още в първия си сезон като селекционер, след като добре ротираше състава (Каземиро да е титуляр с дефанзивни функции във финала на ШЛ звучеше като смела мечта за семейството на бразилеца само преди месец). Освен това селекционерът се справи с пресата на Атлетико, намери правилните схеми при статичните положения и последно, но не и по важност, успя да зарази всички с крайния си „реал-изъм“.
Съдията, съдията... съдията шампион
Макар някой да може да каже, че формално не е бил изряден, тъй като един от двата гола бе от засада, Марк Клатенбърг бе изключително прецизен на финала. Грешката в 15-тата минута много „тънка“, а и ще тежи на плещите на страничния рефер.
Всичко останало бе на ниво – дузпата беше дузпа, грубата игра се наказваше с картони (извади първия съвсем заслужено преди 10-тата минута на мача). Освен това по принцип крайните съперници бяха усмирени, на безумните отигравания и симулации (Пепе, ти сериозно ли?) не бе обърнато никакво внимание – изобщо всичко бе „по учебник“. Което, колкото и кофти да звучи, не се случва винаги и заслужава адмирации.
Осъдени да не бъдат шампиони
„Трудно ми е да работя с играчи, които не се раздават напълно. Слабите не ме интересуват“, казва Диего Симеоне по адрес на своя тим. Точно това се видя в събота вечер – още в началото на мача Атлетико бе притиснат до стената, а атаката не видя бял ден (Гризман и Торес не приличаха на себе си). Въпреки това момчетата на Чоло Симеоне стигнаха до дузпи след подредена защита и отлична тактически, и технически проведена контраатака. Грешките при статичните положения „изядоха главата“ на Атлетико в редовното време. Всичко останало бе въпрос на шанс – точно както Гризман пропусна в редовното време, Хуанфран го стори в края – подобни неща се случват, и Симеоне знае това.
Култов беше моментът, когато малко след пропуснатия наказателен удар Гризман бе привикан на тъча и получи няколко емоционални думи в ухото, след което нападателят бе два пъти по-бърз и енергичен.
Всъщност, самият мениджър признава, че той „не играе футбол, а се бие“ – така е възпитан и го предава и на играчите си. Като нямам предвид груба или неспортсменска игра, а по-скоро изгарящо желание за победа, хъс и мотивация. „Спрем ли да се борим, нямаме никакъв шанс“, казва Симеоне и няма две мнения – докато той е на „Висенте Калдерон“, „рохибланкос” няма да са за отписване от „голямата игра“ и ще следват мечтата си.
Догодина ще е още по-интересно
Атлетико ще са все още в играта, но ще може ли някой да сложи точка на испанската доминация?
Статистиката показва, че тимовете от Примера печелят 90% от елиминационните си мачове срещу отбори от други лиги. Виляреал бе единственият отстранен испански тим, Валенсия и Севиля отпаднаха в груповата фаза, за да продължат пътя си в Лига Европа, Реал и Барса пък нямат нито една загуба от „чужденци“ и без никакво съмнение отново ще са сред „обичайните заподозрени“.
Къде изобщо са останалите? Ако има ясен отговор на този въпрос, то той най-вероятно се крие на треньорската скамейка в Премиършип. Не става дума за сензацията Лестър (всъщност, защо пък не), а по-скоро за впечатляващата треньорска офанзива, която се задава от Острова – Конте и Моуриньо няма да се борят в ШЛ, но пък там ще бъдат Почетино, Раниери, Венгер и... Пеп Гуардиола. Последният не е магьосник, но може и да е „последната съставка“ преди шампионското включване на Манчестър сити.
Карло Анчелоти пък ще заеме последното място на испанеца, след като в Байерн вече владеят до съвършенство „тики-така“. Това е още една заплаха за иберийското надмощие.
Ювентус отново е в сметките след поредна титла в Италия, а защо да не помислим и за претендентите, на които малко не стигна тази година – Волфсбург, ПСЖ, Бенфика.
С други думи, кратка почивка и шампионските страсти започват отново!
