Все повече се убеждавам, че „всичко българско и родно любя, тача и милея“ е не просто част от емблематичното Вазово стихотворение, но и ключов и универсален рефрен за лесно определяне на „правилната“ позиция в спорта. Със и без смислена обосновка редовно го ползват този или онзи спортен деятел, понякога и като извинение за липсата на други доводи за подкрепа. Така де, не можем да направим каквото трябва (да сме първи, да победим, да се стараем, да сме близо и т.н.), но нали сте патриоти – трябва да ни подкрепите (вариантите са различни – трябва да ни платите, трябва да ни построите зала, стадион, комплекс, трябва да не се карате и т.н.).
Напоследък свикнахме подобни тези да долитат като орли под наем от Разград, но същите патриопопулисти има къде ли не другаде и в кои ли не спортове – от леката атлетика, през разни мотоциклетисти, че чак до забавления за една шепа участници и публика, услужливо кръстили се спортна федерация.
Точно затова мислех да напиша този текст преди няколко седмици, когато България прие Хърватия на стадион „Васил Левски“ и Националният не беше толкова пълен, колкото малко по-рано на срещата между два клубни отбора. Реших, че „една птичка (била тя и орел) пролет не прави“ и го оставих. Междувременно видяхме десетки примери за спортни случки със и без основания за „любя, тача и милея“, а за „подкрепа по патриотична линия“ надигнаха глас още една дузина спортисти.
Сещате се за какво говоря, няма как настойчивият рефрен за подкрепа на „националната кауза“ да не е започнал да дразни като обаждане на досаден рекламен агент. И на това отгоре идва картинката от сряда – тъжната загуба на Цвети Пиронкова насред София и още по-тъжните празни трибуни в „Арена Армеец“. Така беше и в началото на седмицата, когато Турнирът на шампионките започна (за жалост, отново със загуба за Пиронкова).
Идва ми наум логичният въпрос – къде сте, всички вие патриоти? Къде сте онези, които можете да пълните Националния стадион, да пълните facebook с много удивителни след статусите „MA4KAI GRISHOO“ и „Тоя Кличко е по-жалък от баба ми“, да пълните форумите с мнения кой трябва да е треньор на националния отбор по футбол и кой да е титуляр в последния, ама от дивана пред телевизора?
Оставате в коментарите след статиите и навсякъде във facebook, или пък на масата с патриотична евтина вносна бира в ръка. Толкова ли е сложно веднъж да не бъдем големи само на думи и да подкрепим онези българи, които наистина са направили нещо и го заслужават? Да дадем от себе си нещо повече от вещото ни мнение, да си бръкнем в джоба, да отделим от времето си, да дадем пример на нашите и съседските деца?
Точно защото горното обикновено е невъзможно и не действаме логично, идват онези, които уверено си пришиват „националната кауза“ на ревера – замитат резултатите си (и обективните причини) под килима и после казват с търсещ поглед „подкрепете ме от родолюбие“. И влизат в една графа с шампионите, с моделите за подражание, с онези, които ни карат да се чувстваме горди с държавата ни.
Разликата между едните и другите трябва да идва от представянето им, но и от подкрепата около терена – едното легитимира другото, затваря се омагьосаният кръг на спортното очарование. Празната „Арена Армеец“ е перфектният пример – не казвам, че ако местата в залата бяха заети, Цвети щеше да победи и да играе в петък за полуфинал, но защо пък не? Защо да не показваме родолюбие там, а не само на маса и пред екрана?
Не ме разбирайте погрешно – патриотизмът не е нещо лошо, даже напротив. Но когато е изкуствен, довнесен, „изсмукан от пръстите“ поради липсата на друго, изглежда жалко и тъпо. Точно както е при политиците – месеци наред бият патриотичната карта и се цакат едни други в безсмислени дуели за това кой повече „люби, тачи и милее“, а после, докато не могат да се разберат за новото 3:5:8, запълват времето и дискусиите... със същия празен патриопопулизъм.
Че часове по родолюбие и мисъл за родината трябват, може и да не е лоша идея. Но мястото за провеждане на тези уроци трябва да е някъде между Народното събрание и Партийния дом, понеже хората, които работят там, често забравят в чия полза трябва да са всичките им действия и решения. Става малко като в спорта – ако тяхното представяне е каквото трябва, на следващите избори трибуните могат да са по-пълни и гласовете да са повече, и то без всички празни призиви.
Защото едно е кухото „подкрепете ни заради България и ще ви покажем“, а съвсем друго – „България ни подкрепя, защото показахме, че го заслужаваме“.
