Бяхме в хола – баща ми, майка ми, брат ми и аз, когато по радиото казаха, че войските на Вермахта са минали западната граница на Полша. Денят беше 1 септември 1939 г. Баща ми заяви, че това вече западните сили няма да преглътнат и че предстоят ужасни години. Хитлер демонстрираше мускули и след всичко, което бе сторил преди това в Европа, тоя път беше наистина преминал линията, от която няма връщане. Два дни по-късно, на 3 септември, Великобритания и Франция обявиха на Германия война.

Длъжни бяха, разбира се. Психопатът в Берлин, обсебен от видения за свят на арийската раса, без евреи, цигани, душевно болни и инвалиди, искаше тази война. И я получи. И нямаше как да не я загуби. Въпреки първоначалното смазващо превъзходство на войските му в Европа. И точно тук е една от най-важните поуки и за наши дни, а именно: във време на конфликт истинската картина не винаги е тази, която се вижда. Истинската картина е съотношението на силите, изразено в най-различни аспекти. И ако от обикновените хора не може да се очаква да разбират проблемите в детайли, то държавниците са длъжни да мислят с главите си. И погледът им да прониква в бъдещето.

Можеше ли още в 1940-1941 да се предвиди поражението на нацизма? Да, можеше. Макар Хитлер да помиташе всичко по пътя си. Беше стигнал до най-северната точка на Норвегия, беше стъпил на о-в Крит, “лисицата на пустинята” Ромел печелеше битка след битка в Северна Африка. Цяла Европа беше в краката на пречупения кръст. Но даже преди нападението над СССР на 22 юни 1941 г. беше ли поражението на нацизма сигурно? Беше, но само за този, който можеше да гледа под пластовете на събитията в момента. На 7 декември 1941 г. Япония вероломно нападна Пърл Харбър, база на САЩ на Хавайските острови,  потопи пет бойни кораба, наредени на котва един до друг и уби 2344 души, но значеше ли това, че крайната победа й е осигурена? Хиляди пъти не, защото има нещо като природен закон, който казва, че крайният изход от всеки въоръжен конфликт зависи от това, на което му казват потенциал на воюващите – суровинен, производствен, научен, технологичен, човешки и пр.

Естествено е, че не можеше Тристранният пакт на Германия, Япония и Италия да се надява на победа над потенциала на целия останал свят, оглавяван от съюзници с ресурси като Великобритания, Франция, Австралия, Канада, плюс САЩ и СССР. Но ето, че на 11 декември 41-ва и Германия обяви война на САЩ, а България пък, за да не остане по-назад с тъпотията на управниците си, обяви на 13 декември война на Великобритания и САЩ. Казаха тогава, че за нас това било “символична” война. Колко бе символична се видя в началото на 1944 г. (главно на 10. I и 30. III), когато само с две по-сериозни наказателни бомбардировки българската държава изчезна – изпари се и власт, и администрация, и армия. Впрочем изчезна под развалините и на нашата къща на ул. “Раковски” 112, на хола, където за пръв път чухме за безумната постъпка на Хитлер.

Във Втората световна война нещата започнаха да си идват на място, когато съюзниците първо разчистиха океаните. Немците бяха създали страховит флот от подводници, които нанесоха огромни щети и взеха хиляди жертви. Постепенно обаче съюзниците ги ликвидираха, потопиха или обезвредиха и малкото немски бойни кораби. Морските пътища станаха сравнително сигурен вътрешен транспорт на съюзниците. Но те завладяха и въздуха. През 1944 г. немската авиация почти вече я нямаше. Затова пък мощта на съюзническите бомбардировачи и изтребители растеше като качество и количество. По времето на Сталинградския обрат в СССР Германия беше буквално в развалини. Продоволствен (т.е. функциониращ) тил немската армия в СССР нямаше. Тя беше като откъсната от тялото ръка, която свива конвулсивно пръсти. На “Източния фронт” Червената армия никога нямаше да тръгне така устремно към Берлин, ако съюзническият флот и главно авиацията не бяха смазали самата “бърлога на звяра”.     

Казвам всичко това не за да омаловажавам каквото и да било, а защото е истината - както що се отнася до войната срещу Хитлер, тъй и до войната на САЩ срещу Япония в Тихия океан. Години наред любима песен на комунизма беше колко антихуманен е американският империализъм, за да пусне на 6-ти и 9-ти август 1945 г. двете атомни бомби над Хирошима и Нагасаки. И тази гледна точка има своите аргументи, ала монетата е с две страни. Абсолютно е сигурно, че продължителността на войната щеше да бъде друга, жертвите и материалните щети щяха да са неизмеримо повече, ако Германия не беше изравнена със земята и ако американците трябваше да правят десант на японските острови. Цифрата 55 милиона загинали щеше да е поне с още 2 милиона отгоре.

Като обсъждаме последиците от Втората световна, длъжни сме да имаме предвид и периода след нея, приключил с падането на Берлинската стена в края на 1989-та, плюс официално обявената смърт на СССР на връх Коледа 1991 г., когато на 26 декември от кулата на Кремъл бяха свалени сърпа и чука, а на мястото им бе издигнато знамето на Русия. Тези години са наситени с такива фундаментални размествания на пластовете, каквито историята изобщо не помни. Съюзът, обединил двата бряга на Атлантическия океан, краят на колониализма, и, като връх на всичко, бодрата надпревара на бившите съветски сателити към членство в НАТО и Европейския съюз, са само началото на историческия процес на промени  в геополитическото статукво на евроазиатския земен масив.

Защо само началото? Защото процесът продължава. И засяга наследството от появилите се преди Втората световна война изкуствени държави – Югославия и Съветският съюз. Първата беше създадена на масата за конференции от дипломати, които решиха с молив да прекрояват географската карта; втората бе създадена със силата на оръжието – със завоевания. След Втората световна и особено след “студената война” и двете бяха просто обречени да умрат. Нормално е, че след смъртта им се урежда тяхното наследство.

Страхотно потърпевша от невероятното късогледство на комунистическия режим на Милошевич е Сърбия, която допусна НАТО да я бомбардира – въпреки 2-та милиона убити по време на нацистката окупация. С глупавия си инат да не признава следвоенните реалности Сърбия, отдавна галено дете на Западна Европа, но и на Русия, се докара до положението да наднича завистливо през плета към България и с времето да изпада във все по-голяма изолация. А Русия, изпуснала завинаги контрола върху сателитите си в Европа, сега безпомощно гледа как от прегръдката й се откъсват и съветски републики до самата й западна граница. Президентът Путин окачестви разпада на СССР, като “най-голямата геополитическа катастрофа на XX-я век”, но май думите му са адресирани към собствените му червени бабички. Защото логичен е въпросът катастрофа за кого?

Явно не е катастрофа нито за Полша, нито за Литва, Латвия и Естония, нито е за Украйна, Грузия и Армения. Виж за Лукашенко в Беларус може и да е, само че него никой не го пита. А може би думите са намек, че Русия разбира накъде вървят нещата във вакуума, оставен от СССР. Дано да го разбира, защото целият свят е жизнено заинтересуван Русия да си намери мястото в новия световен ред. Но, разбира се, става въпрос за място, което ще отговаря на относителната й тежест като международноправен субект. А тази тежест е обективна величина, не е каквото казва един Жириновски например, тя се обуславя от фактори като Брутния вътрешен продукт и куп още критерии.

И накрая: генералната поука от Втората световна и последвалата “студена” война е никога да не се прибързва със заключенията кой от кого е по-силен. Да се мисли. Много да се мисли. И когато картата е хвърлена, твърдо да се държи на избора.