В този бивак не посрещат добре добронамерените посетители. От време на време местният шериф прави налет за някой търсен от закона, а ако хората се разбунят, въоръжените граждански отряди може да подпалят домовете им.
(...)
И ако тези мъже крадат, ако в душите им се заражда подозрителност и омраза към добре облечените и задоволените, причината не е нито в произхода им, нито в някаква склонност на характерите им да проявяват слабост.
Горната констатация – след ужасяваща поредица картини, в които виждаме само боклуци, деградация, безконтролна раждаемост, живот под открито небе, болести, агресия...
Това не е Кьолн, не е Гевгелия, не е Алепо, не е и някоя циганска махала у нас.
Авторът е Джон Стайнбек, а годината е 1936-та. Репортажът му е от незаконен лагер на пътуващи работници в Калифорния, останали без препитание по време на Голямата депресия. Американци, по всяка вероятност бели и християни.
Толкова прилича на съвременен сюжет, защото подобни картини виждаме всеки ден.
За да живее този „тумор” вътре в обществото са нужни само две неща – липса на държава и липса на перспектива за обитателите. Тоест, да имаме проблем с живеенето заедно.
Точно това виждаме в цяла Европа – правителствата продължават да се държат като кмет от Северозападна България. Иначе казано, не правят нищо, за да решат проблемите на най-маргинализираните си граждани и в същото време си затварят очите за престъпленията, извършвани от тях.
Когато преди дни стана ясно, че стотици жени са били обект на посегателство от големи групи чужденци на Нова година в Германия (а и другаде), вероятно жителите на Париж и Брюксел не са били твърде изненадани. Там от години (поне поколение преди атентатите от миналата година) има квартали, където не бива да стъпваш – без значение дали си мъж, или си жена. Честно казано, и у нас има.
И има, защото гетото няма раса, няма и свой бог. Да, агресията на гетото има своите „културни особености”, но всъщност дълбокият проблем на видинския квартал „Нов път” не е толкова по-различен от този на брюкселския „Моленбек”, от който тръгнаха някои от джихадистите, окървавили Париж.
Припомнете си, гнездото на терористи се дефинираше не толкова от исляма или произхода на жителите си, колкото от престъпленията и наркотиците. Впрочем, по същия начин стои въпросът и с биографиите на родените в Европа екстремисти.
Защо наглите младежи в Кьолн са крещели на полицаите „Трябва да се държите добре с мен, госпожа Меркел ме покани”? Защото за мнозина братоубийствената война в Сирия е най-щастливото събитие в живота – дала им е шанс почти безпрепятствено да се превърнат от сирийски/афганистански/пакистански/и т.н. бандити в европейски такива.
Междувременно, граждани и управляващи панически се люшкат от крайност в крайност. Берлин лекомислено отвори вратите за бежанци, само за да покаже на света, че вече доминира икономически и политически ЕС. Сега обаче германците може да прегърнат идеите за окопавене по границите на Европа и за биещи на сегрегация „мерки за сигурност” за всички мюсюлмани. Мерки, които раждат нови джихадисти.
Това обаче не се разбира адекватно в ситуация, в която ултралиберали и крайни консерватори надвикват всякакви опити за нормалност.
Проблемът е дълбок и с „пожарни” действия няма да се разреши. В Европа трябва да се проведе един честен разговор за това какво може да очаква един гражданин от държавата и какво очаква тя от него. Това ще е разговор за закони, но и за образование.
Защото геополитически надцаквания като това в Сирия ще има още, а и без бежанските вълни ни е достатъчно трудно да живеем заедно.
