Пред пълни трибуни ЦСКА победи Монтана във финала за Купата на България и затвори устите на всички критици, повтарящи мантрата „тези са от аматьорския футбол“. Клубът успя да се докаже като първия тим в историята на българския футбол, който печели трофея с непрофесионален статут, след като извървя (даже пробяга) най-дългия възможен път – от областните квалификации чак до финала.

Във вторник вечерта на „Васил Левски“ минималното 1:0 беше достатъчно за 20-та купа във витрината на армейците, а 35 хил. зрители се постараха на трибуните нещата да изглеждат повече от професионално с четири хореографии и постоянно скандиране от първата минута.

Какво друго можем да запомним след дъждовната вечер на червената победа:

Добрият пример

Ако се абстрахираме от дългово-документалните неуредици, в „Борисовата градина“ цяла година показват модела, който може да се следва без никакви трудности и с гарантиран успех в 90% от сериозните клубове у нас. Млади играчи от школата, заедно с няколко опитни футболисти със статут на ментори с фланелки, амбициозен треньор, спокойствие за краткосрочните цели, последователна политика, плахи опити за маркетинг и отношения със спонсорите – на българския клубен футбол не му трябва много повече, както стана ясно от турнира за Купата и червената победа в него.

Нивото е достатъчно ниско, за да се правят излишни маневри и мултимилионни менте-селекции „тип Разград“ или пък грандомански проекти и „смели“ кадрови решения „тип Герена“. Постоянната работа в правилната посока дава време и възможност за останалите неща – носителите на Купата сега започват ремонт на базата, оформят документално и организационно управлението, изобщо свършили са си работата на терена и тогава вдигат глава към останалото. Да, такъв отбор най-вероятно няма да пробие в Европа или пък да подчини някой гранд пред пълните трибуни в София, но пък нека сме честни – за Европа ли сме? Повечето родни клубове са на една запетайка от фалита, а ние искаме да се мерим с големите?!

Младите момчета ще израснат, ще се научат на „а,б,в“ във футбола, ще се постараят да дават пример на следващите и постепенно ще стигнем до някакво приемливо ниво, от което да скочим (дори и като фойерверк – високо и само за веднъж) в доскоро чуждата и далечна орбита. Това може да се случи само благодарение на комбинация от добрата атмосфера в тима, подкрепата от трибуните и (поне опитите за) смислено ръководство. На „Армията“ третото едва сега започва, второто се видя по неоспорим начин, а първото по-добре да обясним с думите на капитана на ЦСКА Борис Галчев – „аз по-обединен ЦСКА не съм виждал през живота си“, каза той след финала.

Лошият съдия

Има един лайтмотив в родния футбол – лошият герой винаги е съдията. „Казаха ми преди мача, че 5 от 6 съдии ще свирят в полза на ЦСКА...какво толкова щеше да стане, ако мачът беше завършил 1:1... Светослав Тодоров си изпълни поръчката, не казвам, че е нещастник, но просто не е много щастлив човек. Той е лицемер, помияр, пълен мухльо и дупедавец. Съжалявам, че изобщо допуснах отбора ми да излезе на терена, ако знаех какво ще се получи, нямаше да им дам да играят“. Не, това не е гневната тирада на изгонения Емил Велев, нито на някой подпийнал фен на Монтана, а телевизионно интервю на кмета на града и президент на клуба от Северозапада Златко Живков. Този иначе нормален и футболен човек, който ден преди мача се похвали, че Монтана е на пет финала и е емблема на българския масов спорт, или беше изпаднал в някакво умопомрачение, или просто темата за „обичайните заподозрени“ в черни (инцидентно сиви или жълти) екипи е толкова ключова част от родния футбол, че няма как да минем без нея. Да, Тодоров направи няколко грешки, но нищо не е фатално – голът на ЦСКА бе редовен, този на Монтана – от засада, авантажи не се даваха нито за „сини“, нито за „червени“, изгонването на Велев беше търсено (и заслужено), това на Галчев – само в нечии болни мечти.

Има нещо като футболна теорема – когато за цял мач създадеш положение и половина и на таблото „грее“ нулата, имаш проблем или с нападателите (които не вкарват), или с тези зад тях (които не им помагат достатъчно). Съдията си има друга работа.

Тази зла участ

Най-големият проблем от цялата история с ЦСКА и победата във финала е показателната му стойност за цялата картинка в родния футбол. Не става дума за някакво превъзходство на „червените“, нито за тотална доминация над грандовете, а за простичкия модел – аматьорски клуб от голобради футболисти с ниски заплати вдига Купата на България.

Ако английският пример с „Лестър” е великолепна футболна приказка, която ни кара да се усмихваме, тук по-скоро бягаме от щастливия край. Говоря за общото, а не за частното – браво на ЦСКА, на треньорския щаб, на момчетата с червени фланелки, тази победа наистина осмисля сезона, показва кураж и мъжество, говори за чест, но замислете се за останалите. За „Берое”, чиито играчи имат повече професионални мачове, отколкото и двата тима с все треньорите от вторник вечерта. За „Левски”, които тръгнаха с „голямата кошница“ и нарекоха Купата синя още преди да са победили когото и да е. За „Лудогорец” и дебелия им портфейл, който определя като тотален провал всичко различно от три трофея в България и поне три мача в Европа. Да, на Армията могат да се усмихват широко. Но ако това е нивото на родния футбол, за какви усмивки другаде изобщо можем да говорим?