За първи път в живота си снощи видях по телевизията извънредна емисия новини, която не ни съобщи за национална трагедия. За първи път програмата беше прекъсната заради добра новина. Във времето на все по-голяма нужда от национално самочувствие, време на самобичуване и песимизъм, снощният 15 ноември ни даде една вълшебна вечер.

Не защото Крисия, Хасан и Ибрахим бяха най-добрите, не защото българин се изправи срещу машината и титана на съвременния бокс, а защото с достойнство посрещаме и победата и загубата. Детската пътека на три деца всъщност ги заведе в света на големите. А големите понякога са тъжни, големите губят, големите изпитват болка. И тук е ролята на децата. Да променят големите.

Три деца, които поне за миг ни накараха да се гордеем отново с това, че сме българи и показаха, че когато сме обединени можем много. Под обединението нямам предвид само bTV и Българската национална телевизия, или родителите им, а чувството, че заедно можем много.

Не мога да разбера дискусията „дали Кубрат е пример за подражание”. Кубрат е човек, който преследва мечтата си. А това само по себе си е пример. Само мога да си представя как се чувстват той и неговият екип в момента. Но за силата на един човек можем да съдим и по начина, по който той се изправя, след като е паднал.