Днес е ден за размисъл. Но не фалшив, от онези преди изборите, когато уж не се продава алкохол и не може да се говори за политика по телевизията и радиото, а от онези дни, в които трябва да се замислим върху собствените си представи за България днес.

Ще бягам от патетиката. Тя не ни е нужна, защото в делото на Левски няма нищо патетично. Представете си един мъж, малко след 30-те, който обикаля градове и села, и в пълна конспиративност създава организация за нещо, което фактически ще намери своята кулминация след неговата смърт. Както пише Вазов - "той бе невидим, като фантом, или сянка". Левски няма да доживее да види плодовете на своите мечти, а това, което не трябва никога, никога, никога да забравяме, е, че в тъжния си край Левски е бил абсолютно сам. 

Но именно в тази си самота той влиза в историята. Часове след последния си дъх след онази мразовита сутрин, за която Вазов написа: "О, бесило славно! По срам и по блясък ти си с кръста равно". Аналогията тук с разпятието на Христос не е случайна.  

Политиците днес се снимат пред портрета на Левски. Но превръщат ли думите му в дела? Това е най-жалкото, защото "чистата и свята" република е корумпирана и лутаща се държава с покварени институции. Мотаем се между едни и същи хора, които ни въртят в колелото на собствената си неспособност да променят реалността днес. А тя може да се промени само чрез личния пример - не чрез гръмки фрази, скъпи коли, джипове с охрани или обръчи от фирми. Ясни са ни зависимостите им и намеренията им. Уви, героите не се раждат с гласуване, а само с дела.

Днес е ден за размисъл. Върху собствената ни представа за героизъм и примиренчество. Ако се замислим, Левски е бил мъж в разцвета на силите си. Говорил е много тихо, но е действал категорично. Научаваме какво всъщност е правил едва след смъртта му. Не търся никакви аналогии с днешния ден освен факта, че ме плаши мисълта за това как се отнасяме към историята си.

Или крещим и използваме големите имена като лозунг, снимаме се пред техните портрети, или я неглижираме. И в двата случая е еднакво нечестно. Например сега е модерно всички политици да говорят като революционери - гръмко и остро срещу статуквото. Сякаш никога не са участвали във властта. А ние забравяме, че всъщност по този начин - те говорят срещу себе си.

И не приличат нито на новия Левски, нито на Ботев, нито на Каравелов. Няма го нито Колчо Слепеца, а от време на време се появява някой Мунчо, който го бесят медиите на този или онзи. За сметка на това си имаме доста като Рачко Пръдлето и "Мамино детенце".    

Разбира се, има много добри и честни хора, но те са потиснати и им става все по-трудно. Но добре, че ги има, защото нас нямаше да ни има.

Нов Левски няма да се роди. Не е и нужно. Защото днес се предполага, че трябва да сме свободни. Защото днес се предполага, че сами можем да избираме пътя си, да пазим държавата си, да избираме управниците си. Да следваме толкова ясните и прости правила на идеалиста, чиято памет почитаме днес. На думи звучи ясно, но както гласи цитатът: Не думи трябват, а дела...

Днес е ден за размисъл. И помислете върху робството. Робството на омразата и робството, което се нарича безразличие, което е по-страшно дори и от примирението.