Много ми се иска да ви кажа нещо положително.
Защото всяко ново начало трябва да е положително. Мисля си, че в момента се намираме в исторически период, в който нормалността и мисленето се превръщат в ценности, които стават все по-дефицитни в днешния объркан свят.
Не е новина, че чужди държави се опитват да се месят във вътрешните работи на България, борят се за надмощие в бизнеса и политиката. Нов е начинът, по който го правят. Те ще спечелят тогава, когато техните идеи покълнат във вашите сърца и умове.
Непрекъснато слушам разговори за Америка и за Русия. Мнения на крайностите, на споровете, на възхищение или на омраза.
В социалните мрежи Рамзан Кадиров вече е по-известен от Веселин Маринов. Голяма част от разговорите ни са заети от това колко силен бил Путин, колко слаб бил Обама, колко разединен бил Европейския съюз. Във всичко това има и верни твърдения, безспорно.
Но ми става тъжно, че все по-рядко говорим за България. Защото ние сме България, а не този или онзи политик. И ако си мислите, че Путин или Обама мислят всеки ден по 10 минути за България, със същата сила може да твърдите, че Жан Клод Юнкер е играл Уили Танер в Алф преди да се захване с политика. Колкото сме по-разединени толкова сме по-слаби и все така самоподценяващите се, характерно самобичуващи се и злостно самооплюващи се.
И тогава идва времето на голямото очакване - да дойде или дядо Иван, или чичо Сам. Не ни ли омръзна? Нищо ново не е измислено, нищо старо не е забравено. Да ни оправят. А от толкова оправяне остават белези не само по колената. А и в главата. Затова много ми се иска тази година да чуваме повече думата България, да мислим повече за нас и нашите интереси. Защото всяка криза открива възможности. Стига да има кой да го осъзнае и да мисли за България, а не за себе си или за партията си - доста повече от 10 минути на ден.
