Разбира се, че е тъжно, когато човек е убит – независимо от причините – от пиян шофьор, масов убиец, или от граничар, който върши работата си. С тази разлика, че данъкоплатците плащат за оръжието и обучението на граничаря, за да пази суверенитета на държавата им. По улиците на Америка тази година бяха избити доста хора от полицията, и това създаде голямо и разбираемо напрежение, но правомощията на полицаите няма да бъдат намалени. Някои бяха съдени, други не. Дори и съдените рядко лежат в затвора. Полицаите се ползват с респект и никога не са обект нито на вицове, нито на подигравки. Всеки американец знае, че в държавата му идват законно или незаконно, промъквайки се през стената на мексиканската граница, всякакви хора от цял свят. За да бъдат американските улици безопасни, полицаите трябва да са безмилостни в прилагането на реда. А тук вероятно щеше да има повече инциденти по границата ни, ако българското правителство навременно не беше издигнало стена. В началото на годината заради нея България беше заклеймена на страниците на "Ню Йорк Таймс". Към края на същата тази година Унгария също има стена, а тези, които нямат, са разположили войска по границите си и отклоняват потока към съседните им държави. Маските на лицемерно гостоприемство паднаха. Страхът от тероризъм и културно-религиозен апокалипсис надделя.
Новината за убития афганистанец беше най-ярко експонирана от английската преса, като на страниците на "Гардиън" беше сложена снимка не на група мъже, която би отговаряла на истината, а затрогваща снимка на мъж, жена и невръстните им деца. Тоест, в България избиват бащи на семейства. От реакциите по форумите стана ясно, че никой не може да принуди европейците да бъдат щастливи заради мюсюлманската инвазия. Дори във форума на "Гардиън" не проливаха лицемерни сълзи, а третираха новината за убития мигрант, като новина за collateral damage – съпътстваща щета в една тиха война, водеща се на територията на Европа пред очите на безсилните европейци. Да, „съпътстваща щета“ звучи ужасно за отнемането на човешки живот, но при война това е термин с който тепърва ще свикваме.
Под конкретния текст за инцидента на границата ни форумът на "Дейли мейл" беше затворен, в "Индипендънт" поздравяваха граничаря ни с новооткрита симпатия към българите, а в американската преса, слава богу, нямаше отзвук. Затова пък ООН заклейми убийството. Аз пък бях лично заклеймена във "Фейсбук" от високопоставен български служител в ООН затова, че смятах да пиша текст в защита на граничаря, както и защото си позволих да изкажа мнение, че ООН няма моралното право да раздава присъди от момента, в който назначи за шеф на Комисията по човешки права Саудитска Арабия. Сънародникът ми в Ню Йорк стигна дотам, че му се привидя, че го псувам в разговора ни и ме посъветва да си пия хапчетата, въпреки че се държах съвсем нормално, задавайки също така нормалния въпрос откъде се взима тази болна омраза към България, с която твърде много хора от тъй наречения й демократичен елит реагират при всеки инцидент, който има потенциал да я изложи пред международната общественост. Заради този въпрос бях посъветвана да мина на лекарства и да не псувам.
Друг мой познат във "Фейсбук", отново виден демократ и хуманист, пък атакува двойното ми гражданство с презумцията, че понеже съм и американски гражданин, аз нямам право да критикувам ООН, нито пък да изразявам мнение, което не съвпада с...не знам точно с какво. Живях в Америка 20 години и я обичта ми към нея е толкова голяма, че там оставих най-скъпото ми - детето ми. Работих честно и плащах данъци. Десет години всеки ден отключвах и заключвах един от най-престижните салони за бижута в света, носейки ежедневна отговорност за стока на стойност от над 10 милиона долара. Дъщеря ми спечели втората по големина стипендия в университета, в който учеше и завърши право с отличие. Редовно получавам от бившия ми шеф информация и снимки на любимите ни клиенти с новите им бижута. Постепенно видях, че дъщеря ми се справя блестящо вече без мен, и желанието ми да пиша свободно на родния ми език ме върна в България. Прибрах се, временно, защото детето ми няма да се прибере, а аз няма да остана да живея толкова далече от нея, и бях щастлива, че научих един изключително важен и ценен урок за човек изживял 28 години в комунистическа България. Вече не се страхувам да мисля и говоря свободно това, което мисля.
За разлика от потока млади, здрави, прави мъже от Близкия Изток, насочили се към Германия заради социалните помощи, аз не съм взимала никога социални помощи от Америка, защото не е имало ден в който да не съм работила. Американците ме приеха сърдечно, защото видяха в мен едно само момиче с дете, което се старае да говори все по-добър английски, да се държи като тях, да изглежда като тях, да се опитва да стане една от тях. Понякога беше зверски трудно, но си заслужаваше. Сега съм тук, донякъде емигрант и в собствената си страна, успяващ да говори свободно това, което мисли и често мразен заради това.
Опитите за цензура не винаги са съзнателни. Убедена съм, че никой от двамата ми високопоставени събеседници не би посегнал на свободата на словото ми, ако имаше възможност, но беше направен опит да бъда накарана да млъкна. Само защото казах нещо срещу ООН и в защита на граничаря. Наложи ми се да обясня, че да си американец не означава, че задължително трябва да харесваш ООН. Повечето републиканци смятат тази организация за прекалено лява и направо излишна.
Идеята, че гражданството на дадена държава означава, че трябва да одобряваш всичко в нея, е плашещо ретроградна. Това е комунистическо мислене или мислене на слуга. Аз не съм ничий слуга и никога няма да бъда, за разлика от всички стари русофили и новоизлюпени американофили, които нямат идея какво е Америка и как се изкарва един цент там.
Най-яростните атаки срещу България и българите идват от подобни хора. И това не е, защото Америка така им е наредила, а от старание да ѝ се харесат. И заради същата самоомраза, заради която в други обстоятелства те щяха да са слуги на Съветския съюз. Чуждопоклонничеството е неосъзната самоомраза. И не великите сили са виновни, а продажните хора, които нямат смелост да се борят за хляба си далече от родното си място, а се опитват с чужди средства да унижават сънародниците си, които го правят и тук и там. Така се създава опасният национализъм. Но той не бива да бъде бъркан с патриотизма. Всеки народ има право на патриотизъм и защита на националните си интереси.
Тази криза ще става само по-дълбока. Тя е личностна, национална, европейска и световна. Преди да се обвиняваме в безсърдечие и всички възможни грехове, нека да погледнем какво става по света. В Америка процентите на одобрение на анти-емигрантски настроения Доналд Тръмп растат. Саудитска Арабия, този "еталон за човешки права", не желае да приеме нито един мигрант, защото ще нарушат културната им среда – разпъването на кръст и убийствата с камъни, докато се грижат да човешките права в ООН. Всички европейски държави се чудят как да затворят границите си. Англичаните искат да излязат от Европейския съюз. По парижките улици са разположени около три хиляди тежко въоръжени войници. Шотландците и каталунците искат да напуснат „приемните“ си държави. Турция изнудва Европа за милиарди. Войната расте и "Ислямска държава" става все по-силна. Путин прави, каквото си иска в Сирия, защото Америка реши, че трябва да е страничен наблюдател. Юнкер се държи като клоун, удрящ шамарчета на държавните глави, дърпащ вратовръзките им, целуващ ги по челата като някакъв дементен бащица. И на фона на всичко това една нарастваща ярост срещу граничари, реклами със Силвестър Сталоун, и българина като българин. И викове за оставка. Каква оставка, какви пет лева? Подкрепяният от българските „американци“ Радан Кънев ли ще управлява България с партийката си, която се оказа с повече агенти на ДС отколкото „Атака“? Агентите клонят ли се, възпроизвеждат ли се, какво става?!
По-леко с омразата не само към мигрантите, а и към нас самите, защото нищо добро не ни чака, и то идва основно отвън. Вътрешните ни проблеми скоро ще ни се видят като едно романтично минало.
