През Втората световна война лидерите на съюзниците планираха следвоенния свят – Обединени нации – години преди да приключи конфликтът. Трябва да направим същото за Близкия изток, коментира Робърт Фиск, във в. "Индипендънт".
Има периоди в Близкия изток, когато кошмарите и заблудите заменят истинската и нарастваща трагедия, която унищожава арабските земи. Отправят се все по-сериозни призиви за мир, а все повече държави нанасят все повече въздушни удари, от Кабул до Средиземно море, през Синай, Йемен и Либия.
Кървавата баня е реална, обаче никой не прави планове за бъдещето, за "живота след "Ислямска държава". По мои сметки сега 11 различни национални военновъздушни сили бомбардират пет различни мюсюлмански страни, за да "унижат и унищожат" враговете си.
Какво обаче ще дойде после?
Историята ни учи, че от вече 100 години народите на този великолепен и опасен регион търсят правда и получават само неправда. Пряка или опосредствана чуждестранна окупация, корупция и диктатура – ръцете на изтезателя – им отнемат едничката ценност, която толкова много милиони най-сетне потърсиха в голямото арабско пробуждане от 2011 г. – достойнството им.
Какво правим обаче ние по този въпрос? Защо никога не сме обърнали внимание на големите исторически неправди, които причиниха това човешко земетресение?
Вместо това си представяме въображаеми армии, сякаш истинските не са достатъчно плашещи. Въобразяваме си 35 000 ирански Революционни гвардейци в Сирия, където те са може би хиляда – както и още 20 000 афганистански шиити хазара и орди от иракски шиитски милиции в Сирия, плюс още 10 000 бойци на "Хизбула" – и това е дори преди да си припомним призрачната армия на Дейвид Камерън от 70 000 бойци, готови да се борят за демокрацията.
Казват ни, че турците се готвят да нахлуят в Сирия, те обаче не са. После имаме хилядите саудитски войници, които любимата ни монархия от Залива е готова да прати в Сирия да се бият с "Ислямска държава" – макар че вероятно ще трябва да оставят зад себе си климатизираните си лимузини "Мерцедес".
Колкото до руснаците, направо съм учуден как никой още не е казал, че те са пристигнали в Сирия със сняг по ботушите.
Това е безумие. Европейците реагират ужасено, когато един милион бежанци преминат границите им, обаче макар и да е информативно да се знае, че Унгария се мисли за границата на християнството, никой не е споменал, че трябва да обърнем внимание на първоначалните проблеми на всички тези клети хора.
Обсебени сме от мисълта да убедим Турция да спре прииждащите в Европа бежанци и мигранти, но без дългосрочно планиране за нов Близък изток, което да намали броя им.
Непрестанно дрънкаме как сега изтърпяваме най-големия бежански поток от Втората световна война. Само че през Втората световна война (истинската) лидерите на съюзниците планираха следвоенния свят – Обединени нации – години преди края на бойните действия.
Днес не мога да намеря по файловете си нито едно изказване на арабски или световен лидер как би изглеждал Близкият изток в бъдеще.
Защо сега не можем да планираме изпреварващо?
В края на Първата световна война, в която бе унищожена Османската империя, а няколко години по-късно бе смазан последният халифат, много от американските дипломати в рухващата империя и тогавашните неправителствени организации (по онова време мисионери, разбира се) говореха за една голяма арабска нация, в която мюсюлманите – както и християните, евреите и другите малцинства – ще са граждани на земя, простираща се от Мароко до месопотамо-персийската граница (границата на сегашните Ирак и Иран).
САЩ обаче естествено изгубиха интереса си в подобни Уилсънови мечти, а британците и французите имаха други планове и избраха свои "мандати".
Така започна епохата на унижението, от западни окупатори и местни касапи и палачи, които лишиха всички тези хора от достойнството им. А сега, 100 години по-късно, виждаме плашещия ѝ апогей в ужасния "халифат", който е плъзнал по света като епидемия от ебола.
Това, от което се нуждае сега горкият Близък изток обаче, не са повече въздушни удари, а интелектуален размисъл от всички хора, които още го обитават, и от всички избягали оттам, в каква родина искат да живеят.
Какви институции могат да заменят разбитите устои на стария Близък изток?
Какво може да замени, например, бездарните арабски телевизионни проповедници, които трябва да отговарят за толкова много неща, мнозина от които са насърчавани от управниците в Залива? Как ислямът бе толкова отслабен от тези хора?
Мой стар приятел (мюсюлманин сунит, ако ви интересува) ми го формулира много добре през уикенда. "Ислямът се бои от ИД. ИД не се бои от исляма", каза той.
Та като за начало, защо да не планираме нов Близък изток, основан не на петрол и газ – макар че те ще се запазят – а на образование? Не на диктаторски палати, а на университети, не на стаи за мъчения, а на библиотеки.
Ислямът бе в сърцето на древните близкоизточни университети.
Начетеността не бе доминирана от исляма – вярата и религията бяха укрепвани и обогатявани от познанието. От образоваността идва правосъдието. А правосъдието и само правосъдието ще унищожи ИД.
Това може да звучи проповеднически, но подозирам, че би било доста смислено за арабите – и евреите – живели в Испания, в Андалусия преди 700 години (докато не ги изхвърлихме оттам, разбира се).
Отбелязвал съм преди, че Абу Даби, отричайки се от лудостта на Дубай, е поставил специално ударение върху първокласното университетско образование за гражданите си. А из Близкия изток липсата на образование – политика, която се насърчава от диктаторите, разбира се – тегне като раково заболяване.
Понеже липсата на образование всъщност се разпространява.
Вижте десетките хиляди сирийски бежански деца в Ливан, които един ден ще се завърнат в развалините си без дори дара на грамотността, който да могат да предадат на бъдещите си деца.
Не мога да понасям старите клишета тип "когато оръдията замлъкнат". Училищата и университетите обаче ще са по-смъртоносни за ИД от какъвто и да било въздушен удар. Така се лекуват кошмари.
Робърт Фиск, в. "Индипендънт"; превод: БТА
