Висш геополитически пилотаж или съвършено византийско лицемерие – както и да коментираме действията на Турция през последните дни, все няма да сбъркаме.
Докато турската авиация нанася ден след ден удари на чужда територия, правителството помоли за свикване на Съвета на НАТО по силата на прословутия член 4, когато националната сигурност на страна-членка е застрашена. Това беше едва петото заседание по този член за цялата история на пакта. Далеч от логиката и от реалността, но близо до интересите на Анкара.
След кървавия атентат срещу в Суруч на 20 юли, приписан на Ислямска държава, турската авиация за първи път се включи във въздушните удари срещу джихадистите.
Пак далеч от всякаква логика, бомби се изсипаха и срещу лагерите на Кюрдската работническа партия (ПКК) в Северен Ирак. Техните събратя от пешмергата (кюрдските сили за самоотбрана в Сирия) успешно се противопоставят на главорезите от халифата и в тази битка са съюзници с правителствената армия на Башар Асад.
Като припомним, че Анкара открай време ненавижда и режима на фамилията Асад, излиза, че на изток от границите си Турция не припознава за свой душманин единствено умерената сирийска опозиция.
Враговете на моите врагове не са мои приятели
За Асад е ясно. Той е от клана на алауитите – онова шиитско течение, което в сунитска Турция е смятано за ерес.
Поради тази причина Анкара с такъв ентусиазъм се зае да подпомага сирийската опозиция след избухването на гражданската война през пролетта на 2011 година, че (дали нарочно или неволно) дълго време не успяваше да различи борещите се демокрация опозиционери от главорезите на Ислямска държава и клона на Ал-Кайда - Фронтът ан-Нусра. Така доста милиони долари стигнаха не до Свободната сирийска армия например, а до джихадистите.
Трябваше турските последователи на Ислямска държава да взривят 32 младежи в Суруч, за да може Анкара на свой гръб да усети разликите между умерената опозиция и Ислямска държава.
Без компромис с кюрдите
Като съюзник на САЩ Турция би следвало отдавна да се е включила в антиислямистката коалиция. Но ако беше така, това означава Турция да дава рамо на кюрдите в Сирия, които се бият срещу Ислямска държава в съюз с правителствената армия. Емблематичен пример беше градчето Кобане. Турските власти приеха бежанци от обсадения от джихадистите град, но и тогава не дадоха едно рамо на антиислямистката коалиция. Защото това означава да подкрепят дългогодишните си врагове.
Всъщност, кой на кого е повече враг отговор дава историята. След края на Първата световна война и последвалите Севърски и Лозански мирни договори великите сили и люлки на демокрацията Англия и Франция лишават кюрдския народ от правото на държава. След като векове е бил в Османската империя, земята му е разпарчетосана между Турция, Сирия, Ирак и Иран. Десетилетия наред кюрдите нямаха никакви политически и културни права в Турция, а отгоре на всичко старите имперски държави са обявили ПКК за терористична организация.
След като през последните години кюрдите получиха някои облекчения в политическата дейност и използването на езика и културните традиции, през март 2013 г. ПКК обяви примирие. Което анулира тези дни след серията нападения срещу бази на партизаните на иракска територия.
Така правителството на президента Ердоган използва благородната фасада на ударите срещу Ислямска държава, за да си разчиства сметките с „терористите”, както нарича ПКК. А и намира начин да си вдигне акциите пред очертаващите се наесен нови избори, след като вече втори месец изгубилата парламентарно мнозинство управляваща Партия на справедливостта и развитието не успява да намери коалиционен партньор за сформиране на кабинет.
