Цъфтящите дръвчета и пеещите птички не бива да ви заблуждават за ситуацията в страната – не защото се дължат на феномена Ел Ниньо, а защото последните 17 дни въобще не са това, което изглеждат. Ето и кратката равносметка в Деня на дамите.
Всичко започна на 21 февруари, когато България обяви за персона нон грата дипломат на съюзническа натовска държава, която е толкова съюзническа, че дори помага на българските имами да извършват богослужения в българските джамии.
Два дни по-късно, на 23 февруари, нашите съюзници, от които теоретично бихме очаквали да охраняват въздушното ни пространство от евентуална руска инвазия и пращането на нови парашутисти или подводничари, ни върнаха жеста и натириха служителка от родното консулство в Истанбул.
Като стана дума за нов вид цвяткорадойновци, те се материализираха с гръм и трясък в най-буквалния смисъл на думата на 24 февруари. Георги Близнаков и компания промениха значението на breaking news като брейкнаха челюстта на млад мъж, който просто им тидитнал (не се подигравам с момчето, случилото се наистина беше доста гадно – б.а.) Добре, ама Георги криел в раницата си не само жезъла на уличното правораздаване, но и военен билет от Донецката народна република, където „се сражавал” на страната на проруските сепаратисти, но за това след малко.
Докато темата Близнаков се разгръщаше, България осъзна цялата многопластовост на близкоизточния конфликт на 26 февруари. Мъж падна от прозореца на палестинското посолство у нас. Падна, ама дали някой му е помогнал не е ясно. Защото то било посолство, ама не съвсем, та затова било без охрана и камери за наблюдение, та никой не видял и не чул. И той човекът хем бил най-обикновен миролюбив гражданин, ама хем осъждан политически убиец. И хем Израел (с който сме приятели) го издирвал, а ние пък (понеже сме приятели и с Палестина) сме му разрешили да си живее спокойно у нас. Ама понеже все пак сме приятели и с Израел, щяло да се наложи да го арестуваме, но понеже сме приятели и с Палестина, не сме можели да го извадим насила от неохраняваното посолство. Изведнъж неудобната ситуация „се разреши” от само себе си... Съвпадение!?
И ако един гордиев възел се разплете, друг се заплиташе още повече. На същия 26-и февруари Русия, започна да се готви за „чествания” по повод 3 март. Говорителката на Външното министерство в Москва отдели от времето и енергията си да критикува суверена на българската държавност – Народното събрание и да обявява негови решения за „нелепи”. Българската ѝ колежка Бетина Жотева не закъсня и отвърна на хвърлената ръкавица с контраизявление... В рамките на деня!
Нов тласък на околовръстната афера имаше на 29 февруари, когато се появиха украински патриоти, които решиха да си правят пиар на наш гръб и да ни замесят в собствените си политическа схеми, като поискат екстрадицията не само на донбаския „сепаратист” Близнаков, но и на други наши пишман бойци от източноукраинския фронт. Да ги превърнат в изкупителна жертва, с която да плашат евентуални бъдещи „зелени човечета” и русофили, забравяйки, че и на тяхна страна се сражаваха всевъзможни интербригадисти и „украинци” от Скандинавия.
Най-неочакваното събитие, поне за мен, от последните 17 дни дойде на 2 март. В момент, когато бяхме силно притиснати от съюзници и партньори, ръка ни подаде... Полша. Дипломатическите служители на републиката у нас се обясниха в любов на България с помощта на ботевото стихотворение „Хаджи Димитър” и „Фейсбук” – хем модерно, хем ефектно, хем без да се ползват от услугите на медиите. Повърхностно погледнато това беше просто приятен жест. Ако се замислим малко повече... Е, тогава бих използвал клишето от финала на знаменитата „Казабланка”: “Louis, I think this is the beginning of a beautiful friendship” (Луи, мисля че това е началото на прекрасно приятелство – англ. ез.)
Тъкмо когато мислех, че всичко е утихнало, събитията ме опровергаха. Навръх 3 март кремълският чиновник, известен с часовника си за 47 млн. рубли и 62 пъти по-малката си заплата – Дмитрий Песков, призна България за суверенна държава и обяви, че Владимир Путин, не е получавал покана за честванията на 3 март. С това той отигра топката, пусната му от местните медии, във връзка със спекулациите, че видите ли сме поканили турския президент за събитията, а руския не. Впрочем нито на едните, нито на другите покани някога са били необходими за провеждането на исторически събития у нас (та какво остава за честванията – б.а.)
И на фона на целия този геополитически миш-маш, американският посланик Ерик Сет Рубин едва успя да връчи акредитивните си писма на 24 февруари, но съм убеден, че съвсем скоро и той ще влезе в ритъм и ще стане още по-интересно!
А и пролетта е пред нас и не свършва с тези 17 дни...
