''Та тях ги е страх да играят на нашия стадион, пред нашата публика.'', заяви Наско Сираков след поредния срамен резултат на Левски в последните години - загубата от Локомотив (Пловдив) с 1:2 на стадион ''Георги Аспарухов''.

С това изречение спортният директор на ''сините'' описа реалната ситуация около отбора, макар тя да звучи потресаващо абсурдна. Някак си не се връзва да си футболист и да те е страх да играеш футбол, но е още по-абсурдно да си играч на Левски и да си бъзльо.

Трябва да изпитваш чест и гордост да носиш фланелката на този клуб. Нещо, което са правили десетки велики играчи, за които думата ''страх'' не е съществувала, особено на терена. Та какво повече можеш да постигнеш в галактическата родна футболна действителност от това да си част от един от двата най-големи гранда в страната? А попаднал там, не трябва ли да играеш като отвързан във всеки мач, борейки се за всяка топка, всеки гол, всяка победа?

Е, сигурно трябва, но вариантът със симулацията на работна дейност е по-приятен за футболистите в Левски. В случая работата им е да тичат и да побеждават, но явно не им се получава. Не защото не могат, а защото не искат. За последните четири години никой в клуба не разбра, че не са виновни треньорите и тактиките, а футболистите.

Невъзможно е в последен мач от първенството, в който имаш уникалната възможност да станеш шампион пред 20 хиляди зрители на собствения си стадион, да разчиташ на победа чрез тактика. В подобна среща излизаш и мачкаш, защото си Левски. Невъзможно е да чакаш само тактиката да победи и Иртиш (Павлодар) – отбор с по-малко футболни достойнства от пръстите на едната ръка. Такъв тим се побеждава само със самочувствие, а ако към него прибавим и футболни качества, тогава резултатът може да бъде разгромен. Невъзможно е след подобен резил, като отпадането от казахстанците, да продължиш да играеш без грам душа и желание и да чакаш поредният нов треньор да измисли тактиката на успеха за 15 минути по време на следобедната пауза за кафе.

Не, така няма да стане. И е крайно време фланелкоразхождащите в Левски да го разберат. Разбира се, не искам да слагам всички под общ знаменател, но с течение на времето дори малко по-класните чужденци и големите таланти от школата попадат в тази летаргична творческа група. Време е някой да се сети, че в нашия велик шампионат победи се постигат и с елементарни футболни умения и разбиране за играта. А правилната тактическата постройка е бонус, който може да помогне в дългосрочен план. Точно това липсваше на Николай Митов, който донякъде изпълни първата част от тази формула, но се провали в началото на втората.

Време е също колата, жената, апартаментът и заведенията, да останат на заден план за играчите поне в няколко дни от седмицата. Най-лесно е да се фукаш със скъпите си материални покупки, солидно финансово положение и да имитираш поведението на най-големите футболисти. Малката разлика е, че тези дето играят в Европата, ги бива и на терена, а не само в приказките и действията извън него.

На привържениците, които всяка седмица отделят пари от скромния си бюджет, за да гледат любимия си тим, също им писна. Сляпата вяра в този отбор е на път да се изпари и този път бойкотът да е солиден и траен. Нищо чудно след още някоя загуба футболистите да разберат какво е да си обсаден на стадиона, като депутат в сградата на Народното Събрание.

Адски грешно е и да се чакат моментални резултати от новия наставник Славиша Йоканович. Той не е професор Дъмбълдор и няма магическа пръчица. Изглежда като работлив човек, който ще даде всичко от себе си за прогреса на отбора. И той обаче ще бъде обречен, ако играчите не искат същото.

Сега всичко е в краката на футболистите на Левски. Крайно време е ''звездите'' да спрат да се сърдят на всички, когато са критикувани за трагичните си действия на игрището. Някой ден може и да бъдат похвалени, но това ще се случи при титла или купа. В момента обаче тези две думи са утопия в съблекалнята на ''сините''.