Ежедневието на съвременния запалянко в България
В днешно време да си привърженик у нас е по-скоро мода, отколкото идеал, въпреки че второто е често споменавано в песните на агитките. Разбира се, не поставям всички под общ знаменател, но част от хората, наричащи себе си „фенове”, просто не са такива. Това е така, защото в техните „фенски” възгледи спортът почти винаги остава на заден план, а по-важни се оказват провокациите и безредиците на обществени места. Да, това не се случва само в нашата държава, но все пак не го разбирам. Това ме накара да се замисля за ежедневието на родния запалянко, което може би изглежда така...:

Сутрин. Алармата на телефона звъни. Песента е изключително подходяща за събуждане, а именно тежък метъл. Алармата обаче трудно се спира, защото тъчскрийнът на смартфона е „леко” счупен. Причината – бой преди около две седмици, в който именно телефонът взима участие като хладно оръжие. След отварянето на очите си нашият герой усеща силно главоболие. Причината – осемте изпити бири късно снощи. За да се свести „привърженикът” посяга към хладилника, където се крие тайният лек – т.е. взима още една бира. Задължително се проверяват 4-5 форума, за да не бъде пропуснат някой уреден бой.

Обяд. Нашият герой вече е със своите приятели в кафето. Напитката е ясна – бира. По-късно има мач, но никой не говори за това какво може да се случи на терена. Разпределят се отговорностите  по хореографията или по точно кой къде да си напъха бомбичките и димките, за да не бъде хванат при полицейската проверка. Проверяват се информациите колко човека ще подкрепят противника и може ли по някакъв начин те да бъдат причакани някъде, за да стане едно леко следобедно меле. Всеки се хвали с някоя нова дрешка, най-често кецове, създадени специално за по-добър комфорт и точност при ритането на човешка глава.

Мачът. Идва време и за футболната среща. Преди нейното начало запалянкото вече е пийнал стабилно и започва да се замисля точно на кой стадион е мачът и как се стига до там. Добрал се до футболното съоръжение той успява да влезе на трибуните, въпреки своето състояние, което полицаите не забелязват. Мачът започва. През първото полувреме героят рядко долавя ситуация от двубоя, защото е зает да поприказва с приятели и познати, разбира се, обърнат с гръб към случващото се на терена. Разсейва се единствено от скандиранията на противниковата агитка, към която веднага се изстрелват няколко неприлични думи на висок глас. През второто полувреме „фенът” се включва и в пеенето, за да може на другия ден да покаже на всички, че е прегракнал и е подкрепял отбора 90 минути.

След мача. Около 10 минути след края на срещата започват да се чуват стандартни въпроси като „Бихме ли?”, „Кой вкара?”, „Онзи игра ли?”, и най-важният „А всъщност с кой отбор играхме?”. След бърза проверка по сайтовете  за случилото се всички разбират как се е развил мачът. Нашият герой и още трима негови приятели се разделят с останалата част от „бандата” и се прибират.

Вечер. По време на прибирането към вкъщи нашият герой и неговите авери засичат привърженици на вражески тим. Без значение от мястото, боят веднага се сформира. В повечето случаи е по-интересно, когато съотношението е четирима на един или още по-добре двайсет на двама, но този път силите са изравнени. След 1-2 минути меле се оказва, че никой не е набил никой, а всички са изморени заради слаба подготовка.

Нашият запалянко обаче е пострадал и ръката му е счупена. Боли, но счупването си е повод за гордост. Още докато пътува към болницата той съумява именно със счупената ръка да набере около 15 човека по телефона, на които да се похвали, че току-що се е бил и е пострадал. Няма нужда да споменаваме кой е бил най-готиният в боя, според скромния му разказ. След слагането на гипса се правят задължителни 3-4 снимки, които на секундата се появяват в социалните мрежи и получават одобрението на другите. Така денят приключва, а равносметката е, че той е бил пълноценен! И за лека нощ – бира!

Разбира се, написаното по-горе в голяма степен трябва да бъде прието като шега. Факт е обаче, че подобни неща понякога се случват, а не трябва. Не това е целта на футбола и на който и да е спорт. Спортните прояви не са създадени да провокират действия в дисциплината „Забиване на ски щека в глава”, „Хвърляне на камъни на далечна дистанция” и „Бой с палки и бухалки от близко разстояние”. Странно е как никой не си дава сметка, че хвърляйки се в бой всеки може да загуби живота си. И след това няма да бъде помнен от никой, освен от близките си. Какъв е смисълът тогава???

Автор: Никола Кацаров