Георги Златарев е сред актьорите с много силно, но и много деликатно присъствие в българската култура. Името му винаги е било далеч от светския шум и жълтеникавите новини. За него с пълна сила важи определението интелектуалец и артист до мозъка на костите. Пет минути на сцената и още толкова в разговор стигат, за да се потопиш в таланта му на актьор с неограничени възможности и в желанието му да бъде комуникатор между любовта, от която е направен, и любовта на човека срещу него – независимо дали е зрител, слушател, приятел или непознат.

Портретът на Георги Златарев се допълва от очите и детския плам в тях, съхранил благородната амбиция и любопитството към живота. Това обяснява защо само такъв тип хора са способни да имат не една, а поне шест големи любови, и към всички тях да отдават цялото си същество.

От години Георги Златарев е сред главните действащи лица на театър „Възраждане“ – едно от малкото места, на които публиката има шанс да попие от енергията му. Засега българските кино творци доста пестеливо се възползват от присъствието му. За сметка на над 50 чужди продукции, в които до момента е участвал и имал шанса да сподели удоволствието от професията с някои от най-големите имена в седмото изкуството. Най-новото му превъплъщение е като агент на Държавна сигурност във филма „Джобният Херкулес: Наим Сюлейманоглу“, посветен на живота на родения в България щангист.

Разговорът с Георги Златарев, освен за всяка една от шестте му любови – киното, театъра, колоезденето, фотографията, високите технологии и историята, е и за кастингите, пчелите, идиотите, за силата на духа и на ума, за умението да играеш обрано, но да изразяваш много, за голямата и малката сцена и затова дали някоя от шестте любови все пак е по-силна от другите пет.

- Играл сте в близо 60 кино и тв продукции, 95 на сто от които са чужди. Защо не Ви виждаме в български филми?

Истината е, че аз старателно си ходя на кастинги и на български филми. Може би не съм по вкуса на нашите режисьори. А всичко наистина е въпрос на вкус и не можеш да се сърдиш на някого, че харесва колегата, а не мен.

В началото, след като се явих на няколко кастинга за наши продукции и не ме одобриха, си казвах, че може би не ставам за кино. След това обаче се появиха доста американски и европейски филми, и изведнъж започнаха да ме взимат за големи роли.

Подозирам, че донякъде езиците помагат, но не много. Защото аз най-често играя чужденец. Имало е дори американски филми с кастинг на български език. Само в 1-2 италиански филма владеенето на езика беше предимство, за да получа роля. Аз говоря английски и италиански чисто. Иначе мога да си изкарам боя и на френски, и на испански, и на руски.

Понеже не съм си показвал физиономията в наши филми, искам ролята, която ще получа, да е голяма или да ме представя максимално добре като актьор, да е предизвикателство, да ми е интересно.

- Една от ролите Ви в наш сериал е на откачен пчелар. Доколкото знам, имате специално отношение към темата.

Да, така е. Имам изключително силно отношение към пчелите. Колкото и страшно да звучи, проблемите на пчелите ме вълнуват много повече от проблемите на хората. Имах спор с приятели наскоро, тъй като един от тях се бори за спасяването на тюлените и белите мечки. Хора, без тях животът ще е по-тъжен и по-грозен, но ще го има, но без пчели всички сме прецакани и сме „Довиждане!“ с всичките си възвишени простотии.

- Как дойде любовта към колоезденето и участието в състезания?

Преди 10 години спрях цигарите, а една-две години по-късно реших да си купя някакво колело. След това взе да ми харесва, купих си и второ, и трето. В момента колелото ми е по-скъпо от колата.

В театъра направо побърквам колегите си, защото когато тръгнем на турне, другите са с автобус, а аз с колело – до Пловдив, до Сандански, до Банско. Миналата година, когато играхме „Ало, ало“ в Хасково, тръгнах от София в 5:00 ч. сутринта и към 4:00 следобед бях в Хасково...

- След 9 часа каране не бяхте ли като труп на сцената?

Да, но то е различно. Освен това, физически също съм добре. Така беше и преди да изиграя една от най-тежките си роли в „Домът на Бернарда Алба“ във Враца. Преди това изкачих целия проход Петрохан, от там минах през Берковица и стигнах до Враца. Удвоих си пътя, но беше хубаво. И представлението мина повече от добре.

- Какво занимание е колоезденето, освен че е занимание за сам?

Това е приказно занимание. Аз дори не мога да кажа в кое отношение ми е по-полезно – дали психически или физически. Защото физически това е изтощителен спорт. Истината е, че откакто карам колело, студът и горещината не ми пречат по никакъв начин. А бях доста зиморничав.

Освен това, велико усещане е да преодолееш желанието в себе си, да не спираш, да продължиш още малко и най-накрая – да стигнеш до върха. А това действа много добре по отношение на собственото себепознаване, себеуважение и себехаресване, дава ти реално самочувствие. Това самочувствие, което те кара да не се състезаваш с никого, да си в хармония със света около теб, да виждаш хубавите неща...   

- Разсъжденията Ви за колоезденето като философия и отношения много се доближават до тези за актьорстването? Това може ли да се отнесе и към друг момент от Вашия живот?

Аз по принцип съм човек, който много се пали. И като се запаля, почвам да ровя много сериозно. Така, преди години се запалих по фотографията и даже наскоро завърших магистратура. Още не съм си взел дипломата от НАТФИЗ. Разбира се, киното остава голяма ми любов.

- А театъра?

Бях 5-годишен, когато реших, че искам да ставам актьор. Знаех всички приказки и ги разигравах в училище пред другите деца. Тогава беше ВИТИЗ, беше комунизъм, влизаше се само с тежки  връзки. Всички около мен ми казваха, че няма как да вляза без връзки, но ме оставяха да си мечтая...

Киното е друга работа. Дадох си сметка, че се изпълвам с адреналин, разширяват ми се зениците и ставам друг човек дори, когато снимам най-голямата простотия на света – някой американски, малоумен, треторазряден филм за чудовище, което ще спаси света или как ни изяжда мутирала мравка.

Може би заради киното е и манията ми на тема аудио, звук и домашно кино. Бих дал стойността на един апартамент за добри тонколони, без да се замисля. Имам огромна колекция от над 1000 оригинални филми на Blu Ray и 4К. Телевизорът ми също е последна технология.

- Като говорим за звук и за озвучаване, не мога да не попитам какво мислите за българските филми, за които озвчуването е абсолютната ахилесова пета.

Това наистина е проблем. Навремето, след като снимах един екшън – Undisputed II, си купих много скъп телевизор и усетих грандиозната разлика в звука и качеството на картината.

- В киното, през годините сте снимал с най-големите имена – Салма Хайек, Патрик Суейзи, Бен Крос, Стив Бушеми, Харви Кайтел, Джейсън Стейтъм, Клеър Форлани... Няма ли опасност, в един момент, човек да полудее или да блокира в такава компания, независимо че ето Вие, например, сте обигран актьор, с много опит?

Блокаж винаги може да се случи, дори в представлението „Бабината питка“. Излизаш на сцената, пред теб е една дупка, гледаш като идиот и се надяваш колегите да те извадят от това положение.

В „Сивата зона“ ролята ми първоначално беше само за два дни снимки, имах и 1-2 сцени с текст. Режисьорът Тим  Блейк Нелсън обаче разшири ролята и снимачните дни станаха 20. Затова повечето ми сцени бях текст, просто стоях и гледах тези чудовища. Направи ми впечатление, че това са колеги, които се вълнуват от същите неща като мен, повтарят си текста по същия начин, объркват се по същия начин.

Да, играят по-различно. Този начин – да се играе изключително обрано, да се говори тихо, на мен много ми допада. Това е все едно да не играеш нищо, а да изразяваш 50 неща.

- Като изкушен от фотографията, никога ли не Ви се е искало да  уловите в обектива свой колега по време на репетиции или на снимачната площадка?

Много често съм си взимал фотоапарата и много рядко съм го използвал. Когато съм актьор и играя, не искам да бъда и фотограф.

Иначе хората са ми изключително интересни, въпреки че обичам да има движение в кадрите. Обичам снимки с предистория, история и следистория.

- Прави впечатление, че много често използвате думата идиот, а преди пет години казвате, че не разделяте хората на мъже и на жени, а на идиоти и на по-малко идиоти. Пет години по-късно, хората станаха ли по-малко идиоти или света, в който живеем, е все така идиотски?

Светът става все по-идиотски, но това невинаги е нещо лошо. Аз най-често наричам себе си идиот (Смее се – бел.а.) Продължавам категорично и войнствено да не разделям света на мъже и жени.

Много приятели се майтапят, че аз съм най-големият феминист, когото познават. Защото обикновено защитавам жените. Казвам, че мъжете са идиоти, а проблемът на жените са мъжете. Но пък ние сме единственият им  противоположен пол, така че да се оправят (Смее се – бел.а.) Смятам, че жените са по-интелигентната част от човечеството, но живеят в свят, направен и подреден изцяло от мъже. Така че нямат избор.

А видиотяването води до разделение – на българи срещу други, на софиянци срещу други, на жени срещу мъже.

- С какво можем да се гордеем като българи?

Историята е другата ми мания. Факт е, че сме дали много неща на света. Но аз много повече се гордея от това, че след Освобождението от османското владичество, първият закон, приет в Народното събрание, е бил, че никой няма право да отмъщава, да търси сметка и да притеснява турското население в България. Много повече се гордея с това, отколкото че България е била на три морета преди хиляда години.

Браво на цар Иван Асен Втори, най-голямата България е била при него. Но много по-горд съм, че след битката при Клокотница през 1230 г. се случва нещо нечувано и може би за първи път в Европа. Българският владетел освобождава всички заловени врагове, вместо да ги избие или да ги направи роби.

Приветствам в 21-ия век всички идиоти, които искат България на три морета. Защото ние сме на толкова морета, на колкото е Европейския съюз. Само с личната си карта можеш да бъдеш на което и да е море.  

- Сега някой нарича ли Ви ГогоКойтоЗнаеМного, както Ви е казвала учителката в детската градина. И ако – да, дали в това обръщение има любов?

(Смее се – бел.а.) Разбира се, че има. Въпреки че в театъра често ме бъзикат и ме ползват като Гугъл. Това е, защото имам идиотска памет и помня неща, от които няма никакъв смисъл.

- В театър „Възраждане“, сцената на която най-често играете, сте не 20 см от публиката? Липсва ли Ви голямата сцена, с огромните декори и голямата дистанция от публиката?

До миналата година играех в „Сако от велур“, в Народния театър. В началото се притеснявах, защото отдавна не бях играл на толкова голяма сцена. Да не говорим, че към такива исторически места имам силен трепет. Оказа се, че много добре си се чувствам там. В началото мислех, че трябва да говоря по-силно, но и това не бе необходимо.

Напоследък се боря за все по-кинематографска и естествена игра на актьорите. Защото и на голяма сцена можеш да шепнеш и пак да те разбират. Затова аз много харесвам театър „Възраждане“.