Ich bin ein Berliner*

Преди 27 години четирима осмокласници стояха на почтително разстояние от Бранденбургската врата в Берлин. Всеки държеше в ръка книжна кесия с шоколади, дъвчеше и слушаше разказа на екскурзовода. Едно от тези четири деца бях аз. Бях на 15 години и за първи път бях в чужбина – в братската ГДР, с група от социалистическа България. С уста, пълна с шоколад, гледах безкрайните редици от ограждения на „Паризер плац” между мен и вратата и слушах обясненията на екскурзовода как никой не може да мине на запад, защото войниците ще го застрелят.

Първо да обясня за шоколада. През 1987 година в България истински шоколад нямаше. Фалшив също нямаше, защото странното творение „Кума Лиса” с грозна картинка се намираше рядко. Ако някой тръгне да се заяжда със спомени от щастливия соц, ще добавя, че бонбоните „Амфора” и „Поморие” също не се броят. Не всичко кафяво със захар е шоколад. Затова в Берлин най-напред си купихме шоколади. И ги изядохме, докато вървяхме с групата по булевард „Унтер ден Линден” между „Александерплац” и огражденията и войниците с калашници пред Бранденбургската врата. После си купихме още. По онова време Берлин беше една от витрините на социализма. Разкошен град, за който си струваше да минеш през всички разправии за получаване на задграничен паспорт, изходна виза и включване в организирана група за екскурзия. И разбира се, в Берлин имаше истински шоколад.

Не помня дали тогава съм знаел подробности за Стената. Само знаех, че я има. Но помня как шоколадът започна да ми присяда, докато слушах разказите на екскурзовода. Беше немец, берлинчанин – момче на двайсетина години. Не помня името му. Само две години по-късно – и няколко месеца преди да падне Стената - дойде до Стара Загора с трабанта си. Беше от онази вълна източногерманци, които през лятото на 1989 г. тръгнаха да бягат за Западна Германия по сложна и отчаяна автомобилна схема през Унгария и Австрия. Оказа се, че през двете години след екскурзията си беше писал с едно от момичетата от групата ни. Дойде в България, за да й предложи да се оженят и да избягат заедно. Тя му отказа и той избяга сам.

Пред огражденията екскурзоводът ни разказа истории за млади хора, опитали да прехвърлят Стената – някои успешно, други – не. Разказа ги тихо, само на нас, осмокласниците. Останалите от групата (хора далеч по-възрастни от нас) бяха изостанали някъде, натоварени с йенски тенджери, преносими котлони, прежда „мохер” и други изключително важни неща, каквито можеха да се купят само от витрината на социализма ГДР. Между другото, на връщане към България част от придобивките им останаха в Румъния. Взеха им ги румънските митничари, които си ги харесаха при проверката на влака. Нашето купе се отърва само с един-два шоколада.


Стената рухна на 9 ноември 1989 година. Оттогава често виждам героите от разказите на екскурзовода в документални филми по „Дискавъри”, в репортажи, в архивни снимки. Някои от тези образи днес са икони – като граничаря Конрад Шуман, чието бягство на 15 август 1961 г. е запечатано на кинолента и на снимките на фотографа Петер Лайбинг.

Трагедията на други излиза наяве едва след обединението на Източна и Западна Германия. Като тази на 18-годишния Петер Фехтер. Той е застрелян при опит да прескочи Стената през август 1962 г. Пада обратно в източната част и вика в агония близо час. Никой не отива да му помогне и Петер умира от загуба на кръв. Граничарите само отиват да приберат тялото му. Трагедията е заснета от източноберлинския фотограф Дитер Брайтенборн, но лентата му е конфискувана и погребана в архивите на Щази за повече от 30 години.


Защо пиша всичко това ли? Защото ме побъркват приказките за щастливия соц. Преди 25 години гледахме по телевизията как Стената рухва и как нещо смъртоносно и отвратително най-после си отива. Беше прекрасен момент. Днес все по-често слушам измишльотини за времената, когато уж е имало всичко, а хората са били спокойни и щастливи. Често ги говорят мои връстници – на децата си. („шоколадът” „Кума Лиса” беше гаден, честно).

Междувременно разни демагози се опитват да вдигат нови стени и да ги циментират с носталгия и страх. Невероятно как за четвърт век един кошмар може да бъде забравен и стремежът на повече от две поколения да бъде загърбен. Днес Европа е на прага на нова Студена война, а у нас демагозите обясняват как трябва да излезем от НАТО и Европейския съюз и да се върнем там, където уж е било спокойно, безплатно и е имало всичко. Все пак, за тяхно успокоение ще кажа, че толкова години след обединението на ФРГ и ГДР, днес някои западногерманци твърдят, че източногерманците продължават да имат Стена в главите.

И днес в много отношения делението Изток-Запад продължава да съществува. Според проучване на изданието „Цайт Онлайн” доходите на жителите на бившата ГДР остават далеч под доходите на тези от бившата ФРГ. Средната възраст на населението на изток е значително по-висока от тази на запад. Това се дължи най-вече миграцията на млади хора към по-богатите западни провинции, където безработицата е много по-ниска. Очевидно за превъзмогването на половин век разделение са необходими много повече от 25 години.

Преди 27 години, държейки кесията с шоколади на блокирания от заграждения „Паризер плац” в Източен Берлин, нямаше как да съм чул речта на президента Кенеди от 26 юни 1963 г. пред близо половин милион души в Западен Берлин. Днес тази реч може да види всеки. Завършвам с финала й: „Преди две хиляди години най-голямата гордост е било да кажеш „civis romanum sum” („Аз съм римлянин.”)  Днес в свободния свят най-голямата гордост е да кажеш "Ich bin ein Berliner." Всички свободни хора, където и да живеят, са граждани на Берлин. Затова като свободен човек се гордея с думите „Ich bin ein Berliner!”

*Аз съм берлинчанин.
***
Гледайте разказите за човешките съдби, свързани с издигането и рухването на Берлинската стена в рубриката „25 години без Стената” в bTV Новините и в предаванията „bTV Репортерите” „120 минути”, „Тази събота” и „Тази неделя”.