Дали французин, който обича хората, е стопроцентов французин. Дали писател, който умее да разсмива, е просто и само писател. Дали едно убийство може да е невинно и малко. Неговият баща е испанец, а майка му е французойка. Следва испанска литература в Сорбоната, както и лингвистика, но не на испански – уточнението за себе си прави прочутият европейски драматург Жан-Пиер Мартинез.
Усмивката е нещото, което не слиза от лицето му, а финесът, с който общува, го превръщат в един от най-очарователните събеседници. „Моят стил е хуморът. Но в този хумор трябва да има една известна етика, защото, когато се присмиваме на другите, трябва да можем да се присмиваме и над самите себе си“. Думите му са най-добрият пътеводител за всеки, който не е гледал негов спектакъл. Обясняват и световния му успех. Неговите предимно семейни комедии са леки, но не и беззъби, и отварят вратите към стандарти на толерантността, за които някои нации могат само да си мечтаят.
Автоът, в продължение на близо четвърт век, свири в различни рок групи. Живот, изключително различен от начина, по който живее сега. Но идва моментът на избор, за да си каже, че днес е „по-подходящ за писане на пиеси“. Но може да каже е друго: „Хората, които повече ме вдъхновяват, са от типа на Джими Хендрикс, отколкото Молиер“.
И, може би, от устата на един рокаджия, съвсем не неестествено звучат думите, че ако има достатъчно смелост, в момента щеше да е в Украйна и да разнася провизии. Жан-Пиер Мартинез.
Той бе в София за премиерата на „Невинно малко убийство“, постановка на театър „София“, представена на сцената на „Театро“. До края на месеца Мартинез смята да се върне отново у нас, за да гледа и останалите четири заглавия, които се играят в столицата.
Жан-Пиер Мартинез: Има ли универсално чувство за хумор. Защото неговата работа приключва в момента, в който напише пиесата. Никаква ревност ли ни изпитвате към текстовете си. Любовен квадрат ли е новата мода в отношенията. Смята ли се за експерт по семейни отношения. Има ли фантазия, която никога не бихте превърнал в пиеса.
Г-н Мартинез, хареса ли Ви това, което видяхте в „Театро“?
- Да много ми хареса. Не бях виждал нищо преди официалната премиера. Впечатлен съм от майсторството на екипа. Декорите са много добри. Самите актьори също успяха да направят едно невероятно сценично представление
„Изпитах ужас, когато гледах първата си постановка, след това свикнах“. Това казвате преди 12 години...
- (Смее се с глас – бел. а.) Вярно е. В началото моите пиеси се играеха от любителски трупи. Проблемът беше, че аз си представях едно нещо, което впоследствие се оказваше съвсем различно. Беше един доста труден преход наистина...
След това започнах да работя и с професионалисти, и с хора с повече опит. Важното, което разбрах, е, че моята работа приключва в момента, в който напиша пиесата. След това по-скоро трябва да съм готов да посрещна работата и труда на хората, които тепърва започват да работят по пиесата.
Още нещо, което започнах да правя, е да не присъствам на репетициите, а просто да се оставя да бъде изненадан от резултата по време на премиерата – в случай, че не аз съм режисьорът. Във всеки друг случай, бих искал да бъде изненада...
Казвате, че Вашата работа приключва в момента, в който напишете пиесата. Никаква ревност ли ни изпитвате към запазването на текста?
- Ако трябва да съм съвсем честен, не обичам да променят текстовете ми. Например, за „Невинно мало убийство“ преводачката ми сподели, че почти нищо не е променила от оригиналния текст. Разбира се, че може да се правят малки промени – спрямо контекста, за да се адаптира за страната, в която се играе. В „Невинно малко убийство“ действието може да се развива и в София. Не забранявам промените по своите текстове, ако това е направено по един успешен начин.
Страхувате ли се от лош превод?
- Разбира се, че има такъв риск, но ето, например, аз не говоря български, така че съм задължен да се доверя изцяло на преводача.
Превеждам свои пиеси на испански. На португалски и английски също имам известни познания, за да мога да направя сравнение с оригиналния текст. Но при всички останали случаи, е много важно да се познаваш добре с твоя преводач, той да е професионалист, който има усет към езика и към театъра.
Понякога дори е добре преводачът да не е толкова добър спрямо оригиналния език, а да има усет към самия диалог. Тогава, въпреки че преводът не е литературно издържан, остава на втори план. По-важно е той да бъде добре предаден.
Знаете, че в София се играят още четири Ваши пиеси – „Петък 13“, „Тя и той“, „Стриптийз покер“ и „Станете, за да легна аз“). Бихте ли се върнал, за да ги гледате?
- Да, ще се върна в София още в края на октомври, за да се опитвам да гледам и четирите постановки. Аз и съпругата ми (Рут – бел. а.) бяхме толкова добре посрещнати тук. Това също беше една от причините да искаме да се върнем.
Когато пишете, стараете ли се чувството за хумор да бъде универсално?
- Интересен въпрос. Не се стремя към универсално чувство за хумор, а по-скоро се старая да пиша за неща, които са забавни за самия мен. Не се старая да пиша универсално, но после виждам, че пиесите ми, които се играят по целия свят, са смешни и забавни навсякъде.
Например, една от моите пиеси – „Тя и той“, която разказва историята на типично френска буржоазна двойка, беше играна на много места, включително и в Иран. Това беше огромна изненада за мен – да видя пресъздаването на подобна ситуация в една толкова различна страна. „Невинно малко убийство“ пък в момента се играе в Пакистан...
Любовен квадрат е „термин“, който чух за първи път сега покрай „Невинно малко убийство“. Това ли е новата мода в отношенията?
- (Смее се – бел. а.) Всъщност, това е един много стар мотив във френския булеварден театър, който се играе от стотици години. Би било модерно, ако участниците в този любовен четириъгълник живееха заедно, споделяха своето общо пространство и своето време. Но когато става въпрос за прелюбодейство и за забрани, това е нещо по-скоро банално.
Ако това беше пиеса на свободията и на свят, в който всеки спи с всекиго, това щеше да е проблем. Защото в театъра ние търсим конфликт, търсим забраненото, което искаме да покажем и да го разкажем.
Искам по-скоро да се докосна до публиката, която в по-голямата си част има своите морални норми и страхове. Не искам да кажа, че сред публиката няма хора, които не изневеряват, но по-скоро се стремим това да остане в забранената зона.
Може да се каже, че сте експерт по семейни отношения? Търсят ли Ви за такива съвети?
- (Смее се – бел. а.) Не, въобще (Продължава да се смее – бел. а.). А и аз не бих приел да давам съвети по такива въпроси.
Има ли фантазия, която никога не бихте превърнал в пиеса?
- Да. И те са много, защото в своите фантазии търся това, което може да се превърне в театър. Иначе би било ужасно за гледане. И, разбира се, че основният източник на моите пиеси е именно въображението ми.
Друго нещо, което ме вдъхновява и ме мотивира да пиша, е това да се надсмивам над самия себе си. Да се надсмиваш над своите недостатъци и над своите слабости, кара публиката да се насмива над самата себе си. Това е един от основните принципи на театъра на комедията, който датира още от времето на Молиер.
Обичам също социалната критика да изплува на повърхността на моите текстове. Но дори тогава не се разграничавам от нея и се поставям в ролята на лошия – на алчния банкер, да речем. Не се опитвам да се разделям както от доброто, така и от лошото.
В киното много често главният герой е човек с изключителни качества, докато в театъра много по-често главните герои са носители на доста негативни качества. Вижте „Скъперникът“ и „Тартюф“ на Молиер, например.
Като си говорим за фантазии и човешки взаимоотношения, неизменно един от въпросите към един французин е дали Франция продължава ли да бъде страната на любовта?
- Смятам, че това е мит. Но разбирам този ваш въпрос, тъй като в много от литературните произведения във Франция – като започнем още от Средновековието, основната интрига е недостижимата любов. Продължавайки през Ренесанса, дори до наши дни, Франция е считана за страната на любовта. Но не можем да отречем, че една Испания или Англия също не са такива със своите безброй произведения.
Платформата, в която са качени Вашите произведения, се казва Libre Theatre. Името има ли нещо общо с театъра, основан през 1887 г. от френския актьор и режисьор Андре Антоан?
- Да, има връзка. Всъщност, това е сайтът, с който се занимава Рут.
Рут: Избрахме името като отдаване на почит към Антоан и неговият Libre Theatre. Основната ни идея е там да се качват текстове със свободен достъп – за да може повече хора да стигат до тях. Там може да се открият и различни пиеси на големите класици в театъра, редом до автори от по-близкото и по-далечното минало – като Емил Зола, например.
Казвате „Научих се да пиша като четях, след това анализирах, по-късно превеждах и имитирах, за да измисля накрая свой собствен стил“. Какъв е стилът Ви днес и промени ли се през годините?
- Смятам, че всички писатели са минали по този път. Неоспорим факт е, че всички ние имитираме и копираме оттук-оттам, докато в някакъв момент срещнем своето литературно семейство, с което се чувстваме най-близки.
Моят стил е хуморът и това, че говоря за себе си чрез други хора. В този хумор трябва да има една известна етика, защото, когато се присмиваме на другите, трябва да можем да се присмиваме и над самите себе си.
Нещо, което никога не бих направил, е да се надсмивам над хомосексуалист или черен, или евреин. В случай, че го направя, това ще е на базата на други техни качества или слабости, които самият аз притежавам. Но никога не бих си позволил самоцелно присмиване. По същия начин можем да се подиграваме на един бедняк или на един богаташ, но трябва да намерим нещо, по което си приличаме.
В моята работа се опитам да намеря всички страни на хумора. Не се ограничавам в един тип хумор, искам да открия всичко. В противен случай, рискувам да се отегча, но да отегча и публиката си...
„Най-важното в театъра е това, което не се казва“ са отново Ваши думи. Какво обаче трябва да се казва на всяка цена?
- Това са два съвсем различни въпроса. Разбира се, театър се играе именно между репликите. Не е казано, че диалогът в театъра трябва да бъде следван строго, тъй като това би било отегчително. Но, наистина, нечуващото се в театъра е много важно и то се вижда в играта на актьора. Така се случва и с писането. Когато започнем да пишем нещо, го правим по един много стриктен и изчистен начин, а в живота не е така... И това е най-трудното – да успеем да пишем по този начин, по който говорим и общуваме в живота...
През 2019 г. казвате, че смятате да напишете 99 произведения...
- (Смее се с глас – бел. а.) Преди да започна да пиша за театър, пишех за телевизията. Случвало се е да напиша по десет сценария за година. Бях свикнал на това темпо на работа и смятах, че е това е напълно постижимо. С това мога да обясня думите си...
Но все пак, пишейки пиеси за театър, трябва и да живея, тоест да се изхранвам чрез тях (Усмихва се – бел. а.). Защото това е свободата – да успяваш да живееш от своята професия. Започнах да пиша първа, втора, трета... пета пиеса, и в един момент си казах, че мога да напиша сто. Но, със сигурност, не съм смятал, че това е сериозно и че някога ще се случи. Но след като минах 99-ата си пиеса, си казах, че мога да продължа още...
Сядате ли зад барабаните днес?
- За жалост, не, тъй като това изисква изключително много енергия и много добра физическа подготовка. Това би могло да се сравни дори с един спорт. Затова не го правя. Смятам, че днес съм по-подходящ за писане на пиеси.
Затова ли изоставихте музиката?
- Да... Участвах в различни рок групи, в продължение на 20-25 години. Този живот е изключително различен от начина, по който сега живея. Но дойде моментът на избор. Мога да кажа, че хората, които повече ме вдъхновяват, са от типа на Джими Хендрикс, отколкото Молиер.
Но нашите мечти понякога влизат в разрез с реалността. И това, че харесвам музиката, не значи, че не мога да се насоча и към друго нещо, което в момента също ми носи огромно удоволствие – а именно писането.
Знам, че винаги сте искал да отидете на концерт на Джими Хендрикс. Сега имате ли такава мечта с група, която в момента свири?
- Аз наистина обожавам музиката, но сякаш в някакъв момент я оставих малко по-настрана... Да продължавам да слушам музика, но няма определен изпълнител, на който да съм почитател.
За какво не Ви достига смелост?
- Ако имах достатъчно смелост, щях да съм в Украйна, в момента. Иначе бих взел един камион, за да занеса провизии на тези хора.
Накрая, как бихте продължил изречението: Аз съм човек, който обича...?
- Аз съм човек, който обича хората – както всички мизанропи, които обичат хората. Обичам хората, защото очаквам те да стават все по-добри – както аз самият очаквам да ставам все по-добър.
