Едно пътуване, едно хубаво море и Париж, е само първоначалното усещане от аромата, който издава „Венера в кожа“. Подобно очакване се оказва твърде измамно и дори опасно, а историята – от много пластове, напоени с почти перверзно и примамливо съдържание.

Най-голямата „новина“ идва от автора на текста –  Леополд фон Захер-Мазох (1836-1895), австрийски писател и журналист, по чиито роман американският драматург, сценарист и романист Дейвид Айвс (р. 1950) създава едноименната пиеса. И като че ли не трябва да има нищо странно в това, че произходът на думата мазохизъм е свързан по някакъв начин с ... театъра.

Научно, мазохизмът се определя като сексуално или несексуално удоволствие от получаването на болка или унижение. Ненаучно, фантазиите могат да стигнат много далеч, особено когато са пренесени в литературна творба, посветена на „другата“ страна от живота на артиста. „Венера в кожа“ е едновременно театър в театъра, и живот в живота, огледало на огледалото –  реалност, която няма как да разбереш, ако не си „вързан“ по нейните закони, преди да поемеш властта и съпътстващите я изкушения.

Българската театрална версия на „Венера в кожа“ е продуцирана от двама млади актьори, отдадени на театъра, без това да е на живот и смърт. Така ни е учил нашият професор Атанас Атанасов, разказва Румен Михайлов. Той е убеден, че колкото и да е трудно за хората на изкуството у нас, ако човек има желание, може да прави това, което иска. Точно заради това той и Анета Иванова се опитват сами да правят представления.

„Когато си на 20-25 и не ти дават възможност, трябва сам да действаш и да видиш дали можеш, ако можеш – можеш, ако не можеш – това е“, е философията на Румен. Той е доказателство, че добрият театър може да се прави, редом със свиренето на укулеле и скимборда. Може би само така се усеща разликата във въздуха, който дишаш – за да не се правят излишно празни ходове – нито в професията, нито извън нея.

Работата по „Венера в кожа“ започва преди близо две години с репетиции в домашни условия, след това Анета и Румен се преместват в „Червената къща“. Два пъти кандидатстват за финансиране по програми, но не ги одобряват. Първоначалната идея за пространство обаче е театър „Възраждане“. И ето че няколко десетки месеца по-късно, представлението вече е сред най-успешните акценти в афиша на точно този театър. Режисьорът е Антон Угринов.

Анета Иванова и Румен Михайлов разказват за началото на проекта „Венера в кожа“ и вдъхновението да работиш, за припознаването в героите от сцената, за предимствата на малката сцена и на близостта с публиката, за личните и общите им мечти в театъра.

- С какво ви хвана този текст, непоставян у нас до момента?

Анета: Това стана много отдавна. Още бяхме в НАТФИЗ и вече бяхме изкарали „Колекционерът“ на „Малък сезон“ („Колекционерът“ е пиеса от 2018 г. по романа на Джон Фаулз; „Малък сезон“ е фестивал на театралната работилница „Сфумато“, който представя нови идеи на млади творци – бел. а.) и търсехме нова пиеса, която да е подходяща за нас двамата.

Тук се включи моята майка – Христина Иванова, която се сети за „Венера в кожа“ покрай филма на Полански (филм от 2013 г. с участието на Еманюел Сене и Матю Амалрик – бел. а.) и ми даде да го прочета. Съответно, аз го дадох на Румен, той също го хареса. А майка ми го преведе...
 
Румен: Този текст изкарва едни много крайни персонажи, крайни характери, а е и театрален. Много хубаво се пречупва през това как в момента играеш едно, а след това веднага влизаш в друго, което е много трудно. И все пак, става въпрос за доминация, за власт, за един мъж, който има някакви странни желания и една жена, която се появява и всъщност не е такава за каквато се представя. И всичко става много оплетено.

На първо четене, аз не можах да разбера кой от чие име говори – от името на режисьора или от името на актьора, или от името на автора... Колкото повече задълбавахме, толкова по-ясно ни ставаше какви са желанията на режисьора като режисьор, на режисьора като човек... Затова толкова дълго продължихме да се борим за този текст.

Анета: И това актьорски е много интересно.

- А защо избрахте Антон Угринов за режисьор? Имаше ли кастинг за режисьор, защото обикновено е обратното – режисьорът прави кастинги за актьори?

Анета: (Смее се – бел. а.) Когато решихме, че искаме да правим този текст,  доста бързо стигнахме точно до Антон Угринов. Докато учехме в НАТФИЗ,  работата ни с него беше изключително задълбочена и винаги много ни е тласкал актьорски да търсим и да вадим неща, които не знаем, че са там. А това го има и в текста. Беше естествено решение да помолим точно него и много се радваме, че се съгласи.

Румен: От работата с него в първи втори и трети курс знаем, че той започва през текста. Минава се през един анализ, преди да стигнеш до самия текст и едно задълбочаване –  четем други романи на Мазох и други пиеси на Дейвид Айвс, гледаме други филми на Полански, обхващаме цялата вселена на тази драматургия. Знаехме, че Антон е човекът, който държи на това, и то ще се отплати в крайна сметка.

- Преди да започнете с него, имахте ли ваша представа за това как „Венера в кожа“ трябва да изглежда на сцената, или ви трябваше човек,  който да ви води от самото начало до самия край на работния процес?

Анета: Имахме огромна нужда от човек, който да води цялото нещо. Огромна! Това, което публиката вижда, е половината текст, наша версия – на трима ни. Ние наблягаме на конкретни линии, които ни вълнуват повече. Чисто актьорски,  сами, ей така, на вдъхновение, няма как да се получат нещата. Неслучайно, има режисьори и това е изключително важна професия в нашата сфера.

Румен: Щяхме да се изгубим без режисьор. Защото, в началото, ако ти е ясно,  какво играеш, в края на пиесата линиите толкова са се размили, че ти не знаеш точно какво се случва... Така че режисьорът беше нужен!

Анета: Да, и без режисьор би станало доста плоско според мен...

- Може ли да направиш една роля добре, без да се припознаваш поне малко в нея?

Румен: Би трябвало да можеш. (Двамата с Анета се смеят с глас – бел. а.). Това все пак е в нашите длъжностни характеристики на актьори (Смее се – бел. а.). Ние, хората, сме много дълбоки и се оказва, че притежаваме много неща, за които не подозираме. Освен това, актьорът е длъжен да наблюдава хората и да краде от тях това, което му върши работа в професията.

Анета: Невъзможно е да нямаш поне малка допирна точка дори с най-ужасяващия човек, който ти се налага да изиграеш...

- Защо харесвате героите си?

Румен: Защото той започва като един режисьор, който има силата, възможността и властта да ръководи и да подчинява. В същото време се оказва, че това е един много раним човек и е трудно да си представиш, че точно той, който се представя за интелектуалец, има такива скрити желания, каквито хората виждат в представлението.

Анета: Аз играя поне пет персонажа. Има коренно различни лица на жената като цяло, на женската мощ в различните ѝ вариации, което за мен е много интересно - и като актриса, и като жена. Лека, красива, умна, ужасяваща, нежна – старая се да разкрия всички лица, макар че е трудно. Дори само едно е трудно да изиграеш...

- Тези герои отключиха ли във вас нещо, отвориха ли път към разбирането на проблем, за който не сте се замисляли преди това?

Румен: Всяка пиеса би трябвало да има за цел да отвори коридор, който до този момент не си виждал. Нашата задача е да защитаваме тези персонажи –

положителни или отрицателни. В този смисъл, ако намеря защита за своя персонаж или за нейното държание, значи аз по някакъв начин ставам все по-широко скроен.

Готов съм да приема тези хора с техните минуси, защото съм видял как се държат, откъде произлизат, анализирал съм ги. „Венера в кожа“ ни кара да вярваме, че колкото и отрицателни да изглеждат хората, всъщност, имат някаква широка душевност. Или има причина, която е много по-дълбока, отколкото можем да си представим на първо четене.

Анета: За мен е много интересно до каква степен си признаваме нещата, които са вътре в нас, които ни движат изключително много, но се правим, че не са там. И целият този срам, който понасяме покрай потискането на някакви неща, цялото това оковаване в представите за това кое е правилно. Всъщност, ние се затваряме и отричаме функционирането си по начин, който би ни направил щастливи – с всичките минуси.

- Какви са предимствата на малката сцена и на близостта с публиката?

Анета: Не знам дали е предимство, за мен е предизвикателство. Но спектакълът си е точно на мястото. Малкото пространство го прави много по-личен, по-директен и така може повече да засегне публиката. Тя самата няма възможност да се скрие от нещата, за които преди малко си говорихме.

На голяма сцена можеш малко да изшикалкавиш, а когато си толкова близо до публиката никога не можеш да излъжеш, да се разсееш, да кривнеш. Трябва да си тотално вътре и да се съобразяваш с това, че хората са на пет сантиметра и изобщо не са глупави, и не можеш да ги мотаеш за това, че не си изцяло в нещата, което правиш.

Румен:
Освен това, в стилистиката на самия спектакъл, ние, заедно с публиката, би трябвало да се припознаваме в реакциите, които разиграваме на сцената. А идеята на камерата е да влиза в детайла през очите на героя и да отвори една по-голяма перспектива.

Това е плюс на близостта с публиката, защото, ако я нямаше, ние, актьорите, нямаше как да можем да обменяме енергия с публиката и съответно – тя да усети това влизане на камерата през очите в главата, например.

- В едно интервю Анета Иванова казва, че на сцената няма място за тривиалното и дребното. Кога според вас могат да се правят изключения?

Анета: Ако персонажът или темата на пиесата го изисква. Но то автоматично става нетривиално, защото има разговор за тривиалното и дребното, вероятно с отрицателен знак...

Румен: Място за тривиалното и древното има, когато от сцената осмиваме това, което правим в така наречената сатира. Един персонаж може да е дребен и тривиален, но идеята му не е да забавлява публиката, а да я накара да се замисли, че нещо е смешно, но това не е добре.

- Имате ли планове за нови съвместни приключения на сцената?

(И двамата в един глас – бел. а.) Дааа!

Румен: „Венера в кожа“ я започнахме преди две години и може би съвсем скоро ще започнем следващото...

Анета: На мен ми се прави нещо по-разцъкано (смее се – бел. а.). Играе ми се нещо по гротескно, по-ярко, по-шумно, по-абсурдно. Дори може да няма толкава права сюжетна линия.

- А докъде стигат личните Ви мечти в театъра?

Анета: Засега и откакто завърших НАТФИЗ имам късмета да влизам от процес в процес. Дори понякога, когато остана без ангажимент повече от два месеца, изпадам в излишни притеснения. Това, което искам в театъра, е да продължавам да се срещам с хора, с които ми е приятно да работя, с интересни текстове, които вадят от мен неща, за които не предполагам.

Румен: Това, което ме движи в театъра, е желанието да присъствам честно и ненатрапчиво. В никакъв случай не искам да ставам известен и разпознаваем. Искам да правя неща, които ми харесват, с режисьори, които ми харесват и ме харесват.

- Анета Иванова е актриса, която....

Румен: ... много добре знае какво иска да постигне в професията и прави всичко възможно, за да присъства честно на стената.

- Румен Михайлов е актьор, който...

Анета: ...въпреки малкото години опит, има огромен опит и е чудесен партньор,  и още по-добре от мен знае какво иска, и още по-сериозно го гони. Изключително се впечатлявам от това колко е организиран и педантичен, но не за сметка на чувствителността.

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!