Колко много се променя времето и това, с което се забавляват хората... Вървиш в парка на НДК и в далечината чуваш рап. В един момент, освен музиката, виждам една група от танцуващи момчета.
Както много други като тях и те използват този парк и мястото около НДК, за да се занимават с това, което им харесва. Едни карат скейт, други колело, трети просто пият бира, а те танцуват. Спирам се и ги наблюдавам. Харесали са си малка площадка до един от входовете. Това, че е на малко по-високо ниво, се оказва чудесна позиция за снимане. Те танцуват, а зад тях грее следобедното слънце.
Небето? Невероятно е. По него плуват бели облаци с причудливи форми. Ако искаш да снимаш тези момчета, не можеш да си поръчаш по-добър фон. Не снимането е важно. То е само средство да покажеш тези симпатяги.
Стоя до тях и ги наблюдавам, а те не ми обръщат никакво внимание. Ако се притесняваха от нещо, нямаше да го правят на това място. Нещо повече. Това е част от едно цяло течение от много години и си го знаем като улична култура.
Танците са едно от най-забавните за минувачите занимания, заедно с музикантите. За мен те привнасят на улицата и в градската среда атмосфера от която дори се нуждаем на фона на забързаните и мрачни хора и монотонен общ градски шум. Днес не само паркът около НДК, но и “Витошка” се превръща в едно от малкото места, където градската култура се проявява с изявите на подобни хора.
Хубавото при тях е това, че те си избират къде и кога да свирят или танцуват, нещо което не се харесва на инспектори от столична община, а начинът да придобиеш право да свириш на улицата легално си остава не лесна процедура. Не толкова дори заради бюрократичните спънка, а защото това са музиканти и танцьори, които просто не обичат да ходят по администрации.
Докато наблюдавам танците се връщам много години назад, когато се появяваха първите дискотеки в София и всички, които ходехме в тях, се познавахме. Това беше преди около 35 години. Тогава ние създавахме по-скоро общност. Тава беше години преди да се появи “Магурата” и “Кравай”.
Преди време имахме готов сценарий за документален филм за онези времена, но така и не ни одобриха проекта да го направим. Това прилича и на проектите как трябва да изглежда пространството около НДК, където никой така и не разбра, че младите хора сами си определят местата, където да се забавляват и от години е ясно, че точно този парк около НДК е техният избор.
Той не се ражда на чертожната дъска или според представите на общинарите. На практика и никой от тях не е отишъл при тях да си поговори с тях. Ако го направят, щяха да видят колко са симпатични, а заниманията им чудесни.
Носят си една преносима тонколона, флашка с парчета и танците започват. Докато ги снимам се чувствам за момент част от тях и дори си открадвам малко от тяхната емоция, нищо, че от времето на моите танци и техните ни делят 35 години.
Разглеждаме с тях снимките и клиповете. Обещавам, че ще им ги изпратя. Обещанието си е обещание и със сигурност ще го направя. Те са големи симпатяги и го заслужават.
