Лиричен и луд, романтичен и предизвикателно агресивен, Борислав Захариев хвърля бомба с една от най-добрите комедии, поставяни у нас в последно време. „Извънземни страсти“ в Сатирата показва на 100 процента актьорските възможности на този безобразно даровит талант, разпиляван във времето с типажи, които са далеч под нивото му. Почти 20 години по-късно, той буквално живее на сцената, а близостта му с публиката изглежда така, сякаш никога не са се разделяли.

Разкъсван от противоречия и комични абсурди, героят от „Извънземни страсти“ минава през няколко прераждания и десетки превъплъщения. Той е малкият човек с многото истории – беден, но с богат архив... от спомени, и сложен, въпреки калъпите, в които е натикван през различните си животи. Вярва, че човек не може да разчита на човек, може да разчита само на мечтите си...

„Червени, сини, оранжеви, зелени – в живописта, когато тези цветове се смесят, става кал. И това е гювечът, в който живеехме“, обобщава обикновеният смъртен, преди да скочи в поредната епоха. След като е бил модел за сфинкс, монах в Тибет и улична проститутка, бил е и хубава, но тъпа жена и е разбрал, че е редно всеки мъж да види какво е да си жена, въпреки че много мъже забравят да се върнат... После пък става ясно, че „няма мъж, няма жена, няма куче, няма котка – всичко е едно“, в синхрон със „съвременните“ европейски ценности. В гювеча ще влязат и Тръмп, но по-интересен е Борис Джонсън, защото вярва в стадния имунитет, а „ние сме само стадо, без имунитет“.

Снимка: Даниел Димитров

„Станах известен със своята простотия, започнах да забравям уроците от предишните си животи“, въздъхва разказвачът, докато споделя житието си от периода на Боби Турбото. И тук, като че ли, химията с публиката е най-силна. Защото душата и на героя, и на артиста, се разголва с болезнена топлина, изхвърлена от тяло, което отдавна упражнява живеенето с друга функционалост. Най-малкото, защото „малкият“ поглъща извънземни с вкус на Бешамел, а въпросният сос остава като тънка червена линия в цялата тази турбо комедия.

В „Извънземни страсти“ Борислав Захариев пее My Way на Франк Синатра и Can`t Help Falling In Love на Елвис Пресли, и „Ближи си сладоледа“ на Дони и Момчил, и „Ветрове“ на Лили Иванова. А когато говори за всеки един от тези изпълнители, виждаш как тялото му настръхва от вълнение и хубави вибрации. И за всеки от тях има история, която едновременно те разсмива, размечтава и натъжава.

Истина е: От някогашния Боби Турбото си е останал и Боби, и Тубото, но не и като словосъчетание. Той си е все още онзи свестен тип Боби, но сега е още по-турбосвестен, турбо пич, турбо добър на сцената, турбо талантлив и всичко в този ред на турбо мисли.

Борислав Захариев – за достоверността на образите в „Извънземни страсти“, за чистата любов и романтиката, за покоряването на върховете – в планината и в музиката, за любимите му изпълнители, за Лили Иванова, за уроците в професията и неизменно – за Боби Турбото, и дали ще има нов живот за този образ, за филма, чиито сценарий пише, за приятелите и за жените, за чукането на чужди врати, за приземяването и за соса Бешамел.

В „Извънземни страсти“ сякаш играете себе си? Това ли искате да остане като усещане в публиката – да я оставите да си фантазира за Вашата лудост, или е хубаво да се каже кое е вярно и кое – не...

- Моето усещане за изкуството като цяло е, че зрителят сам трябва да си прави изводите и сам да чертае какво всъщност е „искал да каже авторът“. За първи път пиша, много пъти съм се опитвал, но никога не съм постигал кой знае какви резултати. За цялата композиция на този текст имах много голяма помощ от Калин Сърменов (Сърменов е режисьор на спектакъла и съавтор на текста, заедно с Михаела Кацарова – бел. а.). Той го направи в драматургичен вид, той го обработи, за да придобие вид, много по-добър от това, което си представях.

Така че, дали съм аз или не, няма значение. Аз играя персонаж – малкият човек. Който го е страх от всичко, който обича дребните неща, който преминава през други неща и трупа опит, и стига до разни важни заключения за живота си.. Много ми се иска хората да се припознаят в този персонаж. Иска ми се да вникнат в думите зад текста.

При Боби Турбото, например, ми липсваше посланието. Той беше направен с цел да забавлява. Затова обичам театъра като цяло – защото посланието е номер едно. А един артист без послание някак си не ме кефи...

Снимка: Даниел Димитров

Казвате, че искате хората да се припознаят във Вашия образ. Нека уточним, че в „Извънземни страсти“ не става въпрос за един образ, а за десетки...

- Образите са десетки, но персонажът е един – разказвач на истории, които той е преживял в различните си прераждания. Преминал е през някакви катарзиси и всичко това го е променило. Стигнал е до 21-и век, за да се срещне с още по-големия кошмар на цялата тази работа (Смее се – бел.а.)

Какво точно е да се напикаеш от страст?

- Това е нещо, което в 21-и век, за съжаление, наистина започва да липсва. Това е чистата любов – непресторената, не е по Фейсбук, не е такава, защото така е модерно или защото този човек е с огромни гърди, прекрасни коли или огромни материални възможности, или еди-какво си... Много ми се иска да не съм прав в това, което казвам, но съм прав...

Ще Ви дам един прост пример. Преди няколко дни минах покрай НДК, където на една пейка имаше две двойки гаджета – на видима възраст около 13 години всеки от тях. Момичето, което всъщност е дете, беше седнало в момчето. Късите ѝ гащи показваха абсолютно всичко! Честно Ви казвам – това нещо ме изплаши. Хвана ме страх. Погнусих се...

Защото по мое време да целунеш едно момиче беше нещо изключително. Много малко от моите съученици можеха да кажат, че се целунали момиче. Сега тази романтика изчезва. Сега, в шести-седми клас, децата правят страховити неща. Те може да се развиват добре заради компютрите, но губят други неща. Губи се този трепет и желанието да усетиш някого истински – с душата и сърцето си...

Снимка: Даниел Димитров

Чувствате ли се сякаш живеете в кал, сред привидното многообразие от цветове наоколо?

- Аз съм много позитивен човек. Човек, който живее много в планината. Използвам всеки момент да дишам чист въздух, обичам да се любувам на природата и това много ме откъсва от нещата, за които питате. Но когато ми се наложи да постоя малко повече в големия град, усещам тази кал и бягам. Бягам с 300. Въобще, опцията да седя в големия град и да попивам от гадните енергии, ме съсипва. Това не е моето място. Истината е в природата, затова катеря върхове и няма връх, който да не съм изкачил в България, освен Ботев.

Кога ще му дойде времето на Ботев?

- Исках да го направя сега, но отложих, защото се оказа, че ще работим цяло лято – заради коронавируса. За едно такова изкачване се изисква подготовка и повече време.

Не знаех за тази страст към катеренето, но една друга Ваша страст – музиката, е силно застъпена и в новия спектакъл...

- Не съм мислил за реализация в музиката, но много обичам музиката и имам план, който си повтарям от много време насам. Искам да направя албум, но не самостоятелен, а с моите любими български изпълнители – като дуети и фичъринги. Харесвам „Д2“, „Ъпсурт“, Графа, Васил Найденов, „Б.Т.Р.“, Мария Илиева. Това са все имена, които са ми на сърцето.

Снимка: Даниел Димитров

С „Б.Т..Р.“ съм свирил като ученик. Бях в девети клас, а те имаха концерт в Зимния дворец. Аз се качих на сцената и заедно изпълнихме „Хей, момиче“ (песен на „Б.Т..Р.“ от 1997 г., албум – „Б .Т..Р.“ – бел. а.). Всички мои приятели бяха в шок, защото аз свиря на китара много добре и знам перфектно тази песен. Но те не вярваха какво се случва. Този спомен няма да го забравя никога. Ходил съм на много концерти на „Б.Т..Р.“, това е много моя група, много ги обичам!

В “Извънземни страсти“ пеете също и My Way на Франк Синатра, и Can`t Help Falling In Love на Елвис Пресли, и „Ближи си сладоледа“ на Дони и Момчил, и „Ветрове“ на Лили Иванова...

- Изключително много харесвам Лили Иванова. Танцувал съм за нея, като част от балет “Дива“. Това беше в зала 1 на НДК по време на концертите „Любовта е по-силна от всичко всичко“ (2001 г. – бел. а.). Тогава бях студент в НАТФИЗ, първи курс, изглеждах като един абсолютен дечко.

С Лили Иванова бих направил дует, но едва ли ще имам тази възможност. Защото тя е много във върховете и не знам дали би слязла, за да пее с мен. Защото аз не смятам себе си за такъв музикант... Не бих събрал сили да ѝ предложа такова нещо. Но тя е прекрасна и, ако някой ден имам възможност, не просто бих направил дует с нея, а бих се хвърлил с главата надолу заради нея.

Що за човек може да каже „Станах известен със своята простотия“?

- Може би откровеният човек, който е помъдрял с годините. Но трябва да си откровен, не може само да помъдрееш. А трябва да имаш и малко себеирония. Винаги трябва да се надсмиваме на този живот, защото вземем ли се насериозно, нещата не са на добре.

Колко кратка може да е биографията на един артист?

- Може да е много кратка, ако не съумее да запази човешкото в себе си. Ако не съумее да развие таланта си. Ако не съумява да се труди всеки Божи ден, за да стане наистина добър артист.

А ако в биографията му има само една роля?

- Това е много опасно и много лошо нещо, от което се излиза много трудно. Аз страдах много време заради етикета на Боби Турбото. Хората не можеха да ме приемат насериозно. Много труд хвърлих, за да покажа, че мога и други неща. В момента съм щастлив, защото постигам това, за което мечтая, което искам, което съм учил, за което живея и заради което се усмихвам сутрин, когато се събудя.

Затова човек трябва да е много внимателен, когато е млад. Ето, аз направих грешка, хвърлих се в едни води, без да си давам сметка, че това може да навреди на моето бъдеще...

Ще има ли нов живот за Боби Турбото, освен на сцената на Сатирата?

- Не. Засега това нещо не ме вълнува. Сега се вълнувам от това да правя различни образи – нещо, което ме дърпа напред и ми е интересно. И то се получава, благодарение на възможността да съм част от трупата на Сатиричния театър.

Снимка: Даниел Димитров

Вие сте от актьорите, които четат книги, затова не се притеснявам да попитам какво четете в момента?

- В момента чета „Продавач на мечти“ (роман на Аугусто Кури – бразилски психиатър, психотерапевт и писател – бел. а.) – една изключително интересна малка книжка. Но пък преди нея прочетох „Шантарам“ (роман на Грегъри Дейвид Робъртс – бел. а.) и много ми хареса.

А какво стана със сценария за филм, който пишете?

- О, той е готов от една година. Проблемът е, че аз съм психично болен и постоянно го редактирам. Но този филм ще бъде реализирам само, когато намеря наистина сериозен гръб. Не бих направил компромис на никаква цена. Това е нещо, по което работих шест години, и съм сигурен, че ще го направя някой ден. Но засега изглежда много далеч в бъдещето.

Лесно ли се печелят приятели днес?

- Не. Приятелството не се печели лесно. Дори не вярвам, че в днешно време въобще може да се печели приятелство. Защото хората много се озлобиха и много се прибраха в черупките си. Затова аз съм щастлив, че имам един приятел, но истински. Имам много познати, но приятелят е един.

Снимка: Даниел Димитров

Лесно ли се печели сърцето на жената днес?

- Жените – да. За сърцето на жената не знам... В момента съм се концентрирал в други неща и съм оставил този план назад. Проблемът е, че в наши дни сърцата се печелят по различен начин. Не е необходимо да си искрен, да си себе си и да казваш нещата такива каквито са. Има много игри. Вадят се едни телефони по масите... Финансите имат изключително голямо значение, за съжаление. Но това съвсем не означава, че няма качествени жени, които да са противоположното на всичко това, което казвам. Много се надявам, че някой ден ще срещна такова момиче...

На чия врата не бихте почукал никога?

- (Замисля се – бел. а.) Не бих почукал никога на вратата на парламента. Защото за мен това място е страшно.

Странен и неочакван отговор давате... Да речем, че идва денят Хикс, в който трябва да се направи Вашия филм и трябва да се почука на нечия врата...

- Да, правил съм го, но отсреща са ми отговаряли с мечешки рев (смее се – бел. а.). Аз имам много високо достойнство и не съм от хората, които ще се молят. Ще се боря до последно. Ако трябва, ще почукам на нечия врата, разбира се. Защото, ако не почукам, тази врата няма да се отвори, а и аз не мога да направя всичко сам. Аз не съм син на граф Монте Кристо и на барон Мюнхаузен, и на Доналд Тръмп, а на баща си, който е обикновен човек.

Как се опазва нормалността в един артист и тази изключителна приземеност...

- Истината е в малките неща. Това е. Гледам и се радвам на малките неща. Радвам се на слънцето, на природата, на въздуха, на докосването, на любовта, на усмивката. За мен тези неща са смисълът на живота. И никога не се взимам насериозно. Иначе съм чао!

А сосът бешамел умеете ли го?

- Не мога да го правя. Но, за сметка на това, го живея.

Снимка: Даниел Димитров